„Задната къща“ – дневникът на Ане Франк (1929-1945)

Вторник, 03.06.2025 г.

Мила Ане,

Обръщайки се назад във времето, за да проверя кога за последно четох мемоарна литература, споменът ме върна на студентската скамейка в Историческия факултет на Софийския университет преди повече от 25 години – и до дневника на Богдан Филов.

Поради тази причина не бих казал, че съм сред най-запалените почитатели на такъв вид текстове като твоя.

Още тогава обаче осъзнах, че писането, а и четенето на дневник, е много лично, отговорно и дори – бих казал – интимно занимание. Това е истинска кредитна карта на доверие, която читателят получава от автора. Остава му само (ако успее) да „влезе“ в книгата, да я почувства, за да открие безценния ПИН код за съдържанието ѝ.

Така направих и аз с твоя дневник, Ане.

Разлистих го и започнах да чета. Трябва да ти призная, че в началото бях скептичен – като пенсионер към обещание по телевизията за коледна добавка. Казвах си: „Какво пък толкова може да ми даде написаното от едно четиринадесетгодишно момиче?“, но много скоро разбрах, че съвсем не съм бил прав.

Ден след ден, дата след дата усещах как изпадам в плен на книгата ти, и всяко отделяне от нея – дори за кратко – ми се струваше загубено време, в което бих могъл да чета това, което си написала.

Влязох в твоя свят, Ане – в света на семейство Франк и семейство Ван Даан – там, край каналите на красивия Амстердам, на улица „Принсенграхт“ №263, в разгара на лятото на 1942 година, и останах с вас до края на престоя ви в Задната къща през август, две години по-късно. И то благодарение не на нещо друго, а на твоя талант като разказвач, Ане.

Да, мило момиче – ти имаш талант! Повярвай ми!

Постепенно си дадох сметка, че чета редове, написани от един истински млад писател, изпълнен с любов към живота и любопитство към хората и света наоколо. И това си ти, Ане!

Отдавна не бях чел книга, в която има толкова много вяра в „утре“-то, надежда и копнеж в най-чистата им форма. Толкова много воля и стоицизъм – като твоите.

Всъщност, ако си позволя удобното клише – „Задната къща“ е многопластово произведение. Това е книга за съзряването и трудния път към изстраданата мъдрост на детето, превърнало се в смела млада жена с неспокоен дух, постоянно търсеща истината и справедливостта. Такава те видях и усетих, Ане – отстояваща себе си, анализираща своята личност, своите силни и слаби страни.

Видях и друг, много важен щрих от книгата ти, Ане – това са отношенията ти с другите, както и силната ти любов към Петер, която деликатно разцъфва като роза и прави щастливи и двама ви, но и малко неспокойни. Разказваш и за сложните отношения с майка ти и Марго, за г-н Дюсел и котарака Швабата.

Друго достойнство на дневника ти, Ане, е неговата актуалност. Написала си книга, която и днес звучи толкова познато. Само имената на „героите“ са различни. За съжаление и днес живеем в свят, който явно не е научил уроците от миналото си и бърза към своето самоунищожение.

„– В името на какво?“ – би попитала ти, сигурен съм. И би била адски права, разбира се.

Докато четях книгата ти, мислех често за теб и семейството ти – за това как ми се иска тази ваша история да бе имала щастлив край! Как ми се иска всичко това да е просто един лош сън, за който пишеш, Ане – и когато отвориш очи, всичко да се е превърнало в избледняващо минало. Но за съжаление е истина, а както е известно – истината много често боли. Може би това е един от начините да се чувстваме живи, Ане?! Не мислиш ли?

Виждам те много ясно пред себе си, Ане – вперила си поглед навън през прозореца на Задната къща и се радваш на живота, който минава забързан покрай теб. Протягаш сякаш ръце, за да го сграбчиш, но той ти се изплъзва.

Погледът ти се спира по върхарите на високите дървета по алеите наоколо и по покривите на съседните къщи. Усмихваш се вътре в себе си, после вземаш в ръка писалката си и пишеш последното изречение в дневника си до своята „мила Кити“:

„… Непрестанно търся начин да бъда такава, каквато бих желала да бъда и каквато бих могла да бъда, ако… на света нямаше други хора…“

Твой, Илия