„Моите приятели“ (2025)
Читател съм на Бакман още от появата му на световния литературен манеж с „Човек на име Уве“ (2012) – книга, която направи истински фурор тогава. Толкова ме впечатли, че кръстих акаунта си в Twitter (днес вече X) именно на Уве.
Давам си сметка, че всъщност той е първият жив чуждоезичен автор, когото следя в развитие от самия му дебют до днес.
После дойдоха „Баба праща поздрави и се извинява“ (2013), „Брит-Мари беше тук“ (2014), „Бьорнстад“ (2016), „Ние срещу всички“ (2017), „Тревожни хора“ (2019), „Победителите“ (2021).
Не трябва да пропускам и някои от по-малките му по обем книги, които се появиха между изброените: „Всяка сутрин пътят към дома става все по-дълъг“ и „Сделката на живота ти“ (2017), както и „Нещата, които синът ми трябва да знае за света“ (2012).
Всички тези хиляди страници, които през годините са преминали през ума и сърцето ми, до голяма степен оформиха у мен една много специална литературна вибрация – колкото скандинавска (шведска), толкова и универсална (общочовешка). Нещо като радио честота, на която винаги можеш да познаеш Бакман и да съпреживееш неговата философия за живота и „нещата, които се случват около нас“.
Поради тези причини очаквах с нетърпение „Моите приятели“ (2025).
Както става ясно от заглавието, основна тема тук е приятелството – вълшебство, което вълнува Бакман в почти всичките му книги.
Разказана по бакмански, историята е за лятото на група тийнейджъри, които животът е принудил да пораснат по-рано. Сякаш осъзнавайки това, те стискат в шепи детството си и отказват да го пуснат да си отиде. Така, както стискаме в ръцете си ситния пясък на плажа, загледани в хоризонта на синята морска безкрайност. Стискаме, стискаме, за да запазим за по-дълго спомена за своето лято, но въпреки всичко усещаме как то бавно се изнизва през пръстите ни.
Приключенията на Художника, Луиса, Тед, Юар и другите са и много особен поглед към изкуството и неговата сила да променя живота на хората, да ги възвисява и да им дава криле, с които да летят над болката и страховете си.
За мен „Моите приятели“ е и книга за любовта, която търси своите хора и хората, търсещи нея. Любовта, която ни кара да обичаме, да прощаваме , да се надяваме.
Това, което на мен ми направи впечатление в сравнение с другите книги на Бакман, е честото използване на цитати. Мисля, че той самият отдавна е заслужил привилегията да бъде цитиран – примерите в неговата малка Вселена – Backmanland – са безброй.
За да бъда честен със себе си, трябва да споделя и усещането, което не ме напусна до края на книгата – че тя е написана по-скоро заради огромните очаквания на критиката, издателите и феновете на Бакман, отколкото заради самата нея. Но това не лично мнение, на което имам свещено право. Вие може би ще откриете нещо различно за себе си там. Сигурен съм.
Долових и тънък комерсиален нюанс, но това явно е неизбежно за всички онези разказвачи, които с творчеството си прекрачват границите на родината си и стават световни мерни единици за литературно майсторство. А момчето от Стокхолм, дало на света Уве и Брит-Мари, със сигурност е един от тях.
Пет звезди от мен в Goodreads.
(с особено мнение)
