„Хроника на камък“ (1970) – Исмаил Кадаре

Винаги, когато стане дума за детството, се сещам за няколко различни неща. Сред тях е и диалогът между Женя (Илия Лингорски) и Васко (Иван Ласкин) от една от сериите на любимия детски сериал от 1986 година „Васко да Гама от село Рупча“. В него Васко заявява, че няма търпение да порасне, за да прави каквото си иска. Всъщност, героят на Иван Ласкин не е прав, според мен, защото детството е онзи единствен, кратък миг от живота ни, в който по-често правим не това, което трябва, а това, което искаме. И то благодарение на самото детство – нашето желязно алиби и смекчаващо вината обстоятелство, с което оправдаваме грешките, които допускаме.
Колкото повече остаряваме и се отдалечаваме от детството си, толкова повече започваме да го ценим и търсим. Тогава осъзнаваме, че то вече се е превърнало в една от най-стабилните и сигурни опори на нашата емоционална гравитация, благодарение на която пазим душевно равновесие.
Мислех за всичко това, докато четях „Хроника на камък“ (1970). Това беше моята първа среща с Исмаил Кадаре (1936-2024) и въобще с албански автор. Този прекрасен роман е сред онези книги за възрастни, разказани от деца, които в литературата не са никак малко. Написан през погледа на едно любознателно дете, което в края на 30-те години на XX век се опитва да си обясни света и да открие смисъл в него. Задачата се оказва сложна, защото то има около себе си само своя малък каменен град, закътан някъде в албанските планини и застинал в миманса на своята изостаналост. Едно място, сякаш от приказките, в което босоногите градски хлапаци гонят магии, тичайки между Моста на кавгите, Госпожичния площад, Стария пазар и Кукувичата дупка. Място, в което да носиш очила се смята за едно от най-големите проклятия, а на книгите се гледа като на заплаха, която трябва да се отбягва и от която да се пазиш.
Романът изобилства с тези толкова колоритни персонажи и това го прави екзотичен по балкански и уникален по албански.
Другата централна тема в „Хрониката“ на Кадаре е войната с нейната брутална циничност и жестока първичност, които се крият в най-тъмните ъгли на човешката душа. Защото именно войната – или по-точно смъртта, която тя носи със себе си – е най-сигурният знак за равенство пред всички и всичко. Тя винаги изравнява тънките сметки на хората и потвърждава тяхната преходност.
Смъртта в романа не е просто трагедия – тя е неизбежният край, който придава смисъл на всичко, което предхожда. Без нея животът би бил лишен от перспектива и възможността да продължи, защото едно от най-важните му вълшебства е това, че той винаги продължава, въпреки войните, диктаторите и идеологиите.
В този смисъл смъртта може да се възприеме и като граница – последната и най-важната. 
След нея остават само спомените и камъкът, които Кадаре превърна в хроника – неподвластна на времето.

Пет звезди от мен в Goodreads