„Едноетажна Америка“ (1937 г.) – И. Илф и Е. Петров

Не мога да кажа за себе си, че съм познавач и любител на пътеписите. Последният, който си спомням, че препрочитах преди няколко години, беше „До Чикаго и назад“ на Алеко Константинов. След Щастливеца, наскоро отново посегнах към подобен текст, който отново ме отведе към Страната на неограничените възможности.

Настаних се удобно в сивия Ford V8, модел 1935 г., и заедно с Илф и Петров и любезното американско семейство Адамс се отправихме на дълго пътешествие през Съединените щати. Посетихме Ню Йорк, Калифорния, Флорида и още 22 щата. Разходихме се из Скалистите планини, Холивуд и затвора Синг-Синг. Попаднахме в тропическа буря, гледахме мач по американски футбол и прехвърлихме границата с Мексико, за да наблюдаваме корида с бикове в Хуарес. Посрещнахме новата 1936 година в малък хотел в Лос Анджелис.

Срещнахме се със самия Хемингуей, бяхме на концерт на Рахманинов и посетихме президента Франклин Рузвелт в Белия дом във Вашингтон.

Всички тези, а и останалите приключения, описани в тази чудесна книга, я правят невероятно ценен източник на информация за живота в САЩ през тридесетте години на миналия век. Стилово и стилистично това, според мен, е един от най-добрите образци на жанра пътепис: ярко авторско присъствие и лично отношение, живописни описания на маршрута, наблюдения върху културните и социалните особености на посетените места и хората в тях. А към всичко това прибавям и уникалното чувство за хумор и ирония – запазена марка на този велик авторски тандем. И всичко това – написано „на четири ръце“ от Иля Арнолдович и Евгений Петрович.

Отчитайки спецификата на епохата, в която те посещават Америка, и политическата конюнктура в СССР тогава, смея да твърдя, че книгата е изключително честна и обективна. Следите от идеологически отенък са много слабо забележими по краищата и стоят като „пришити с бели конци“ към цялата конструкция на пътеписа. Без тях обаче „Едноетажна Америка“ едва ли би излязла от печат в Съветския съюз по онова време.

Паралелите между американската и съветската действителност, сравненията и заключенията са изключително важни и интересни, според мен. Това е така, защото впечатленията и настроенията на Илф и Петров придават човешка дълбочина на пътеписа и го превръщат в много повече от суха документалистика. Тяхната способност да улавят нюансите на атмосферата на всяко място създава усещане за непосредствено присъствие у читателя.

Настроенията на авторите често преминават от възторг до иронично учудване, което показва сложността на срещата между култури.

Именно чрез личните си впечатления те изграждат неочаквано достоверен образ на Америка, лишен от пропагандни клишета.

Читателят не просто „вижда“ местата, а усеща какво е било да си там – в дъжда, в тълпата, пред киното или на магистралата. Емпатията към обикновените хора, които срещат по пътя си, се усеща във всеки жест, мимика или детайл, описан с внимание.

Мисля, че именно благодарение на богатството от впечатления, книгата надхвърля жанра и се превръща в културен документ.

Книгата е и своеобразно социално проучване на американското общество, ценности, нрави, политически традиции и начин на живот. Тя описва пътуването на Илф и Петров, продължило два месеца – през 1935–1936 година, а излиза от печат през 1937 година, придружена от богата колекция от 150 красиви черно-бели снимки, които прави Илф по време на цялото пътуване. Струва си, ако като мен сте попаднали на книгата, в която има само текста, да потърсите тези фотографии и да им се насладите. Аз го направих и така допълних изживяването си от пътеписа.

Пет звезди от мен в Goodreads, но за Илф и Петров те никога не са били достатъчни. „Едноетажна Америка“ е просто поредното доказателство за това.

Снимка: https://www.ozone.bg/

Блогът на Илия Михайлов