"Травнишка хроника" (1945 г.)

Беше преди около десетина години, когато за пръв път стъпихме в очарователния Белград – град, съчетал в себе си по уникален начин европейското и балканското усещане за живота. Град, в който идваш като турист, любуваш се на красивите паркове, църкви, дворци от бял мрамор и усмихнатите местни хора, а си тръгваш като приятел – с безгласното обещание в себе си, че един ден пак ще се върнеш тук, на това място.

Помня как, вървейки през един от тези зелени паркове в централната част на „престоницата“, както местните жители с обич наричат града си, видях бронзова статуя, а наоколо – фонтани, пейки и стъпаловидни мраморни плочи. Доближих се, за да разбера на кого е паметникът, и видях името на Иво Андрич и цитат, изписан с месингови букви:

„Заминах си

След мен остана всичко, което

хората казаха – като късче мъгла...“

Тогава знаех само, че Андрич е югославски писател от босненски произход, но не бях чел нищо от него. Нямах представа, че цитатът на паметника е откъс от една от последните му книги, издадена посмъртно – „Знаци край пътя“ (1978 г.). Не знаех също, че много близо до статуята на Андрич се намира и домът му, в който той живее и твори от 1958 г. до смъртта си през 1975 г., превърнат днес в къща-музей, където се пази и Нобеловата му награда за литература.

Години по-късно, когато влязох в литературния свят на Иво Андрич с „Мостът на Дрина“, си спомних за паметника му. Дадох си сметка, че това е била моята първа среща с великия писател.

Пред очите ми изплува онази красива улица в центъра на Белград – толкова близо и в същото време толкова далече от градския шум, от хората, автомобилите, трамваите и автобусите. Представих си Андрич, седнал на някоя от пейките на това тихо и спокойно място, потънал в мисли върху поредния си роман.

Мислех отново за всичко това и наскоро, когато посегнах към „Травнишка хроника“. Вече познавах Андрич и знаех какво да очаквам. И го получих, разбира се.

Бях отново в неговата литературна орбита – тази богата галерия от образи, характери и преживявания, разположени на фона на историческите събития в босненските земи на Османската империя в края на XVIII и началото на XIX век.

Попадмах в света на везирите и султаните, на европейските консули в Травник, на пашите, аяните и арнаутите. Свят на дворцови интриги, борба за власт и надмощие, дипломатически игри и церемониални особености на една отдавна отминала епоха, в която Османската империя вече се е превърнала в „Болния човек“, а Наполеон тепърва започва своя военен марш из Европа под притеснените погледи на Австро-Унгария, Русия и Англия.

Романът, според мен, е изключително ценен и като източник, от който можеш да се докоснеш до народопсихологията на хората от онова време. А ако бъдем честни, много от нейните аспекти носим и днес у себе си ние – като жители на Балканите и наследници на героите от книгата. В този смисъл тя засяга вечния въпрос, който по нашите географски ширини има особена важност и солено-горчив вкус: „Защо сме такива?“ Мисля, че част от отговора можем да открием там – сред страниците на „Травнишка хроника“. Той показва колко многопластова е човешката природа на Балканите – едновременно горда и ранима, мъдра и наивна, миролюбива и бунтовна. Оживяват нравите и обичаите на различни етноси и религии, съжителстващи в напрегнато единство. Това богатство на културни пластове напомня, че всяка нация, всеки град и всеки човек носи в себе си част от това балканско наследство – пъстро, дълбоко и понякога трудно за разбиране, но винаги завладяващо със своята човечност.

Книгата е впечатляваща със своята пищна описателност и детайлност – запазена марка за Андрич, чийто герои се отличават със своя колорит и харизма.

След като прочетох и последната страница от романа, първото нещо, което си помислих, беше, че вече знам къде ще отидем най-напред следващия път, когато сме в Белград. Ще посетя отново паметника на Иво Андрич, ще вляза в къщата-музей на писателя, а след това ще поседна на някоя от пейките отвън, ще помисля за него, ще му благодаря за всичко, което ми е подарил и завещал с творчеството си и особено за едно от неговите послания – да бъда европеец, но да пазя и Балканите у себе си – така, както той го направи с книгите си.