„Улицата с гълъбите“, 1962 г.

Свтомир Бабаков (1920 – 1967)

Когато бях дете, имахме черно-бял лампов телевизор „София“. Помня, че ако работеше малко по-дълго, картината му започваше да прескача или да „трепти“ на снежинки. Много често, за да се справим с този проблем, излизахме на терасата и въртяхме телевизионната антена наляво-надясно, докато образът и звукът отново се върнат на мястото си.
Години по-късно, когато общувам с хората и книгите, понякога ми се налага да правя горе-долу същото – да излизам от зоната на собствените си предразсъдъци, очаквания и стереотипи, за да мога по-лесно и по-задълбочено да се „докосна“ до тях. Да съумея да взема повече за себе си от даден текст или събеседник. Метафората е валидна почти винаги, когато се срещам с т.нар. „социалистически реализъм“ в литературата, киното, театъра, телевизията или изкуството. А това е много важно, защото, за да стигна до същността на книгата (в конкретния случай), задължително трябва да отчета нейните строго установени идеологически и естетически норми, чрез които тя е използвана като инструмент за пропаганда на социалистическия строй: трудовите хора и техните стремежи и оптимизъм, които ги превръщат в строители на същия този строй, оттичане на индивидуалността в интерес на колективизма и т.н. Все постулати на това направление, които задължително трябва да се вземат под внимание. Още повече, че ако те не присъстват под една или друга форма в дадено произведение по онова време, то няма как да бъде отпечатано.
Така направих и с повестта „Улицата на гълъбите“ на Светомир Бабаков (1920–1967). Макар че, знаете ли, неговите книги за мен се числят към един друг, много особен стил на писане, който аз наричам „човешки реализъм“. Вярвам в това, защото съм се убедил, че Бабаков е един от най-големите хуманисти сред разказвачите от своето време.
За да бъда обективен обаче, все пак трябва да кажа, че голяма част от поставените в книгата проблеми днес вече не звучат актуално – и това е напълно в реда на нещата, имайки предвид спецификата на българската обществено-политическа реалност през 60-те години на ХХ век и особеностите на българския социализъм. Колективизацията, индрустриализацията и плановата икономика днес са просто спомени – за някои „скъпи и преждедалечни“, а за други кошмарни и съзнателно осъдени на забрава.
След като вече съм завъртял по този начин своята читателска антена, мога да се съсредоточа върху по-дълбоките послания на автора в книгата. А те са „класически“ и вечни: изконният стремеж на човека към любовта и щастието, които в „Улицата на гълъбите“ вървят ръка за ръка с отстояването на моралните ценности, справедливостта и така очакваният от всички нов панелен блок, който става символ на надеждата и вярата, че „утре“ („туй наше вечно утре“) ще бъде по-добрия вариант на „днес“.
Погледната по този начин, книгата е особена вътрешна карта на съпричастността и емпатията. Затова сега, 63 години по-късно, написаното в нея продължава да ме вълнува и да ми създава усещане за принадлежност – към времето, което винаги тича напред и се променя, и към самите нас, които се опитваме да го следваме.
Както в другите му книги, така и тук Бабаков остава верен на себе си и изгражда образите на своите герои с огромна любов и внимание към детайлите. Славка, Пандов, Тошо, Полковничката и другите оживяват и днес със своята достоверност, автентичност и обикновеност. Имаш чувството, че ако ги попиташ за нещо, което се случва в момента около теб, те със сигурност ще ти отговорят и ще те посъветват.
Четейки между редовете, можете да доловите и онзи запазен бабаковски маниер на относителна свобода в изразяването, на който той остава верен в цялото си творчество. Чрез него, въпреки желязната тоталитарна цензура, авторът успява на няколко пъти в книгата да загатне за проблемите на „развитото социалистическо общество“ и хроничната невъзможност те да бъдат решени. Този езоповски похват се среща, според мен, както в „Улицата на гълъбите“, така и в „Червения автобус“, „Хората се раждат за щастие“ и останалите му творби.

Не бих го определил като критик на своята действителност, защото би било прекалено наивно и пресилено. Убеден съм обаче, че като мислещ, сензитивен и интелигентен творец, със сигурност е осъзнавал, че има нещо много по-важно и по-ценно от партийните повели и социалистическите идеологеми. И това е свещеното право да останеш преди всичко и най-вече човек – и да се съхраниш като такъв. Особено ако се казваш Светомир Бабаков и си поел по трудния път да обичаш и да вярваш в хората – път, по който минава „Улицата на гълъбите“.