"Аутопсия на една любов" (2005)

Ако някога, някъде, някой все пак успее да изчисли коя е най-използваната тема в литературата, сигурен съм, че първото място в тази статистика ще заеме с достойнство Нейно Величество Любовта.

Убеден съм също така, че същият този някой, някъде, някога би разбрал, че в безкрайния океан от страници и томове, посветени на стремежа на хората към щастие посредством любовта, една книга се откроява сред всички останали – и тя е написана от българин преди точно двадесет години – „Аутопсия на една любов“ – последният роман на Виктор Пасков (1949–2009).

Тя е от онзи много рядък вид литературни произведения, които се четат с душата, чувстват се, преживяват се, изстрадват се. Помитат като ураган всички предразсъдъци, клишета и дребните еснафско-снобски усещания за благоприличие и фалшив морал.

Мисля, че откровеността е едно от най-силните изразни средства, с които си служи Пасков във всичките си книги. Брутално откровен, елегантно циничен и арогантно самодоволен от една страна, а от друга – болезнено срамежлив, лесно раним и търсещ съвършенството в отношенията си с хората, в музиката, в самия себе си. Типично за всеки ред на този български Франсоа Вийон, втурнал се по следите на своята червенокоса мечта и Абсолютния тон – „красив, прозрачен и вибриращ във всички цветове на всемира“.

За мен романът е метафора на стремежа на Пасков да бъде щастлив, обичайки, защото, както сам той заявява, „най-големият ми талант се изразява в това да обичам“. Мисля, че това е литературната ДНК на романа – това обяснение в любов към живота, музиката и към самата любов – понякога бурна, неконтролируемо изпепеляваща, друг път тиха и носеща усещане за умиротворение, като старомодна картина със стара рибарска лодка, закотвена на брега на морето.

Книгата ме разтърси из основи, замисли ме, накара ме да я почувствам, да я изстрадам и да се вслушам в себе си с надеждата да чуя своя „Абсолютен тон“. Може би точно в това е нейната мисия – да вълнува читателите си вече двадесет години. А може би не? Може би така ми се иска. Имам усещането, че ако Пасков беше жив, със сигурност не би ми отговорил на това сантиментално усилие да се опитвам да разбера какво е искал да ми каже.

Вместо това би ме погледнал с аристократична насмешка, би отпил глътка от чашата си уиски, а след това би извадил саксофона си и би засвирил „Oh, when the Saints go marching in“.

Пет звезди от мен в Goodreads, макар че за Пасков и неговите книги те никога не са били достатъчни.