Автомобили в Пазарджик

Първите автомобили се появяват в Пазарджик почти незабелязано — като странна новост, която не успява веднага да измести файтона, кабриолета и велосипеда. Градът още живее в ритъма на конските копита, когато през 1902 г. в България пристига първият бензинов автомобил, предназначен за Министерството на войната. След него, като плахи предвестници на новото време, идват и колите за царския двор, а после и първите служебни автомобили за съобщенията.
До 1913 г. в страната вече се движат над сто пътнически коли, но в Пазарджик автомобилът все още е чудо. Местният вестник през 1910 г. съобщава с известно вълнение за нова линия: Пещера – Пазарджик – Панагюрище. Един-единствен автомобил, собственост на пловдивско дружество, тръгва всеки ден по маршрута, изминава пътя, връща се обратно и буди любопитството на минувачите. Същата година търговецът Яков Е. Валажди открива представителство за парни машини, котли и — най-новото чудо — автомобили. Градът започва да усеща, че нещо се променя.
През 1912 и 1914 г. вече има редовни автобусни връзки с Пещера и Панагюрище. Пътуването става по-бързо, по-сигурно, а хората започват да свикват с мириса на бензин и дрънченето на двигатели.
След Първата световна война автомобилите навлизат по-уверено. Между 1919 и 1939 г. автопаркът на Пазарджик расте с темповете на модерния свят. През 1927 г. се основава шофьорско дружество, а софийското дружество „Фиат“ изпраща пет таксиметрови коли, които неуморно кръстосват пътя между града и гарата. Появяват се магазини за части, масла, гуми — нова търговия, нови професии, нови навици.
През 1930 г. в магазина на Касабов и Левичаров вече се продават гуми „Енглеберг“, части и автомобили „ДКВ“. Пожарната се сдобива с модерни пожарогасителни автомобили, които служат и като пръскачки. Пуснат е омнибус между Пловдив и Пазарджик, а година по-късно връзката става редовна и надеждна.

През 1935 г. България разполага със стотици автобуси и товарни автомобили, а новият Закон за автомобилните съобщения подрежда правилата на този бързо развиващ се свят.
В Пазарджик транспортът между селата и града често е в ръцете на предприемчиви шофьори. Те купуват стари коли за петима пътници, но натоварват по петнайсет души, които се друсат по разбитите чакълести шосета. Това е време на импровизация, но и на ентусиазъм — хората искат да пътуват, да стигат по-бързо, да бъдат част от новото.
Личните автомобили са привилегия на заможните — лекари, аптекари, търговци, фабриканти. Товарните коли принадлежат на големите фабрики, но има и частни предприемачи като Йосиф Клисурски, който притежава няколко автобуса от различни марки.
Списък от 21 автомобила за периода 1930–1944 г. показва пъстра картина: европейски „Мерцедес“, „Щаер“, „Фиат“, „Опел“ редом до американски „Студебейкър“, „Шевролет“, „Олдсмобил“, „Пакард“ и „Форд“. В града се движат леки коли и автобуси „Форд“, а камионите „Форд-Интернационал“ обслужват фабриките и търговците.
Така, почти неусетно, автомобилът се превръща от екзотика в част от ежедневието. Пазарджик навлиза в новата епоха — с шум на двигатели, с прах по шосетата и с усещането, че светът става по-бърз, по-близък и по-свързан.

Текст и фото: енциклопедия „Пазарджик“