„Тя беше там“ – Тедора Сукарева

Стиховете на Теди са като хартиени разделителчета, които слагаме на различни страници в книгата на душата си, за да си спомняме неща, които точно сега ни се иска да забравим.

Те пазят онези моменти, в които осъзнаваме, че някой е влизал в сърцето ни, разхвърлял е всичко, а след това бързо е избягал, хлопвайки вратата след себе си.

Било е отдавна. Толкова отдавна, че самите ние вече не помним кога. Може би се е случило тогава, когато се опитахме да накараме детето у себе си да вярва в мечтите си. А после го чухме тихо да плаче зад ъгъла. А може би беше след това?

Тези послания, свободни от коварния капан на римата и събрани в „Тя беше там“, са изтъкани от философски контекст и опитомена болка. Те не задават въпроси, нито носят отговори. Те просто заявяват себе си и се четат бавно, за да имаме време да ги осмислим, докато ги чувстваме. Не разказват истории, а рисуват атмосфера на екзистенциална недоизказаност и осъзната несигурност.

За мен това е висока проба поезия на внушението, изградена чрез образни метафори и сполучливи сравнения, насочени както навън – към света около нас, така и навътре – дълбоко към самите себе си. Там, където пазим старите надежди, грижливо сгънати на куп до малките си тайни, натъпкани една в друга като чифтове чорапи, а спомените ни висят по закачалките, прилежно подредени по давност.

Акцентирам специално върху чудесното книжно тяло със стилна корица, красиви графики на художника Борис Стоицов, както и артистичния шрифт, които допълват визуалното изживяване от стихосбирката.

„Тя беше там“ – там, където осъзнаваме, че сме живели толкова дълго на квартира у самотата, че вече дори сме спрели да ѝ плащаме наем. Само тишината понякога ни идва в повече. Чуваме я, докато обясняваме на доверието си в хората, че трябва да спре да се крие под леглото на забравата.

Там, „където ръцете ѝ срещаха асфалт за прегръдка“; там, където „световете се трупаха в ъглите на малката стая“, а тя се „научи да обича острите ръбове“, докато питаше себе си и него:

„Ще ме почакаш ли,

почти съм тук,

почти съм аз…“