„Под месечината, огромна като тиква“ – Боян Йорданов

Македония винаги е била и ще бъде камъчето в обувката на българското национално самочувствие и самовъзприятие. Отражението ѝ в кривото огледало на историческия жребий я превръща от светъл и справедлив идеал, бленуван от поколения, в онова натрапчиво усещане за неосъщественост, което обяснява до голяма степен хроничното ни чувство за малоценност и бодлив нихилизъм. Независимо дали го осъзнаваме или не, дали ни се иска или не, дали ни харесва или не, това определя не само нашето минало, но и настоящето ни, както и това, което ни очаква (щях да напиша „бъдеще“, но тази дума е доста обременена политически и, за съжаление, поизчерпана от съдържанието си). Защото, както е известно: „Може ние да сме приключили с миналото, но миналото не е приключило с нас.“

Македония е и един от най-красивите, колоритни и ярки цветове в българската литературна палитра, истинска съкровищница на автори теми, образи, герои и сюжети. Тя е вдъхновявала, вдъхновява и ще продължи да вдъхновява много пишещи братя и сестри, превръщайки се в тяхна щедра муза.

Най-пресен и показателен пример е книгата на Боян Йорданов „Под месечината, огромна като тиква“ (ИК „Жанет-45“, 2025 г.). Този забележителен исторически роман вече заслужено получи няколко престижни литературни награди, но аз мисля, че най-доброто за него тепърва предстои, защото той носи в себе си своя огромен потенциал за по-нататъшния си живот.

Като страстен любител на българското киноизкуство дори бих си позволил да помечтая един ден да видим книгата на големия или малкия екран под формата на филм или, защо не, сериал. Мисля, че би се получил страхотен сценарий за шедьовър от калибъра на класиката по темата „Мера според мера“ (1981, 1988) на режисьора Георги Дюлгеров, със солидната литературна основа — романът на Свобода Бъчварова „Литургия за Илинден“. По този начин до вече познатия ни и така обичан Дилбер Танас биха застанали героите на Боян Йорданов — Стоимен и Тасо от малкото селце Зановец в сърцето на „Мъкидония“ — земята, напоена с българските мъки, страдания, кръв, пот и разочарования.

Чрез своя талант Боян успява да направи нещо много важно с романа си. Повдига го на пръсти над чисто българското му и балканско звучене и удобно популистката и тесногръда интерпретация и го извисява до общочовешко хуманно послание и звучене с множество смислови и морални кодове. Това е изключително трудна и отговорна задача, която крие в себе си огромен риск, но в същото време е свидетелство за смелостта на автора и неговото творческо любопитство.

Според мен, това прави книгата по свой начин честна и откровена, в което се състои и голяма част от харизмата и достойнството ѝ.

Помня първия си допир с текста. Имаше нещо мълчаливо, настойчиво и необяснимо, което ме теглеше към себе си. Още с първите няколко страници разбрах какво всъщност ме е накарало да посегна към „Под месечината, огромна като тиква“. Била е кръвта на предците ми — българи от Македония, която тече във вените ми и говори, напомняйки за себе си.

Впечатли ме умението на Боян да разказва толкова убедително за значими и спорни за интерпретация събития от българското минало, използвайки за фон личните истории на двама обикновени селяни, търсещи своите истини, своя път и своето щастие. Зад този похват, който обожавам, винаги се крие богата обща култура, хиляди прочетени страници и свещения стремеж да запазиш обективност, но и да покажеш, че фактите също носят своето сърце и душа.

Избрах за акцент интересен за мен детайл от романа, свързан със „запазената марка“ на българската армия по време на Балканските войни (1912–1913) и Голямата война (1914–1918) — атаката „На нож“.

До днес, винаги когато станеше дума за това, в ума ми изникваха картината на Ярослав Вешин и дописките на военните кореспонденти на „The Times“, „The New York Times“, „Le Figaro“ и „Le Temps“ по темата — Мартин Донъхю, Морис Баринг, Жорж Будон и др. Сещам се и за блестящата роля на бате Христо Шопов в „Дървото на живота“ — негово изпълнение, което винаги ме кара да се вълнувам, сякаш съм един от тези български войници в окопите, на които той говори.

От сега нататък, когато споменавам този знаменит епизод на героизъм и саможертва в българската история, в ума ми ще изниква и пасажът от книгата на Боян Йорданов, който ме кара отново и отново да го преживявам, настръхвайки:

„Като приближиха на около двеста-триста метра от турските окопи, от всички посоки и по всички дружини на полка се разнесе командата „На нож!“. Българите скочиха, без повече да се прикриват — с почернели от калта лица, с щръкнали напред щикове и с гибелен вик „Ура!“ се затичаха в някакъв свръхестествен екстаз. В откритата битка те бяха най-силни, сигурно защото точно в откритата битка можеха да изразят заприщените си души.

Тези хора, повече за нивата и животните си, в които имаше дребно хитруване, наивно самохвалство и общо взето нищо кой знае какво значително и героично, сега в натежалите си от вода и кал шинели се превръщаха в безпощадна стена от варварска ярост.

Колко ли пъти в живота си и в поколенията преди тях те успешно се бяха правили на „тра-ла-ла“. А сега като че ли с щиковете на пушките си те разкъсваха тая маска, която вече сякаш ги задушаваше.

Щурмът „на нож“, изглежда, вече беше добре познат на турците, защото те изскочиха от окопите си и започнаха да бягат — урболешката. Които успяха да избягат — спасиха се, останалите свършиха…“

И може би точно тук романът отново надхвърля историята на една армия, на един идеал и на войните и лишенията в негово име. Защото това е книга за паметта, която не позволява мъртвите да бъдат забравени и заличени; книга за кръвта, която продължава да говори през поколенията; книга за обикновения човек, останал сам срещу собствените си илюзии в онзи болезнен миг, в който героизмът вече не може да върне изгубеното, а победата започва да прилича на поражение — някъде там, под месечината, огромна като тиква.

📷 ИК „Жанет-45“