„Иманяри“ (1964) – Асен Христофоров

Понякога си мисля, че към човешката еволюция би трябвало да се добави един перманентен етап – „търсещ човек“, който винаги продължава, защото още с раждането си, та чак до последния си дъх, всички ние търсим някого или нещо: смисъл, упование, човек, чувство.

Някои цял живот издирват призрачния панелен блок, за който са чували, че на осмия етаж в него живее сама, под наем, истината.

Други вярват, че са по следите на щастието си и се опитват да намерят най-прекия път до него. Трети не спират да си повтарят, че на любовта най-после ще ѝ омръзне да си играе с тях на криеница, ще се покаже от ъгъла, зад който се спотайва, задъхана, ще им се усмихне и ще им прошепне: „Ето ме. Тук съм.“

Нима стремежът към щастието не е една от най-могъщите сили, които движат колелото на човешкия прогрес, откакто съществува светът?

Същото искат за себе си и героите на Асен Христофоров в неговата повест „Иманяри“ (1964) – една история за безнадеждната и разрушителна любов между Арангел и Гюргена в края на четиридесетте години на миналия век, някъде в сърцето на Рила планина. А именно там – в планината – хората са преди всичко и най-вече човеци: без маски и с оголени души. Със своята невидима магнетична сила и харизма тя сякаш ги предразполага към това, изисква го от тях и ги принуждава да бъдат такива. А какво по-човешко от това да обичаш и да искаш да бъдеш обичан?

За съжаление, много често между двама души, които се обичат, стоят препятствия, които се оказват непреодолими. Любовта между Арангел и Гюргена не крещи, а боли. Тя е обречена още преди да бъде изречена на глас – заради разликата във възрастта, строгите правила на патриархалното българско общество, лицемерното чувство за благоприличие и чуждата воля, която застава между двама души. Любовта им не получава шанс да се превърне в живот. Тя линее, задушава се, остава затворена в миналото, където тихо угасва.

Също като самия Арангел, който търси някакво разнообразие за себе си в иманярството, докато тръпне в очакване на понеделниците, в които Гюргена понякога успява да открадне от законния си мъж Иван Гулията и детето си няколко часа за своя греховен копнеж по мъжа, когото обича от дете, но с когото никога няма да бъде заедно. Малки, греховни пролуки, в които ежедневието им успява за миг да си поеме дъх, преди отново да бъде поето в ръцете на съдбата си.

Финалът на „Иманяри“ не изненадва. Той се усеща още от първите страници – като тиха присъда. Трагичният край е метафора на невъзможната любов, на пресечения в зародиш копнеж, превърнал се в стенание на две самотни души. Също като двама иманяри, които се лутат в тъмнината на собствените си страхове, докато търсят надеждата, която никога така и не се показва на светло.

Пет звезди от мен в Goodreads.