Меко казано, филмът на Олег Ковачев „Нашият квартал „Цар Иван Асен II“ (2024) ме впечатли, разчувства ме и ме накара да се замисля. Много отдавна не бях гледал по-откровено, по-истинско и по-мило обяснение в любов от някого към мястото, в което се е родил и живее. Според мен лентата е показателен пример за професионално краеведско проучване, чиято основна цел е да съхрани паметта за това малко късче от голямото сърце на София. То бие със свой собствен ритъм, неподвластен на времето, в който се преплитат съдбите на поколения и грижата на хората, които продължават да го наричат свой дом. Толкова много минало, настояще и бъдеще, събрани в по-малко от час…

За мен образованието винаги е било и ще бъде една от основополагащите ценности. Посещавал съм различни училища в Европа. Впечатлявал съм се. Вдъхновял съм се. Възхищавал съм се. Почувствах се по този начин и преди години, когато посетих „Heinrich-Böll-Gesamtschule“ в гр. Дюрен, в германската провинция Северен Рейн-Вестфалия. Там, на входа му, има една малка метална табела, на която пише: „Schule ohne Rassismus. Schule mit Courage.“ Този надпис ме докосна много силно. Замислих се и се възхитих от едно училище, което има самочувствието не просто да говори за ценности, а ясно и категорично да заяви себе си като „училище с кураж“. Защото да бъдеш училище не означава единствено да преподаваш знания,…

Никога не съм крил и винаги, когато са ме питали, съм казвал, че за мен най-достойната дата за национален празник е днешната.Мисля, че на 6 септември 1885 г. не само е извършено Съединението на Княжество България и Източна Румелия, но това е и първият път в новата ни история, в който България от двете страни на Балкана дръзва да отстоява сама себе си.Първият път, когато българите вярват в собствените си сили, в справедливата си кауза, а опасенията им от „международната реакция“ сякаш остават на заден план.Първият път, когато вземат съдбата си в собствените си ръце.Рискован акт, който обаче води до осъществяването (почти) на един идеал.Този национален възторг и емоционален импулс…

Помня, че бях на 18 или 19 години, когато за пръв път се качих на „Безпътният автобус“. Хуан Чикой ми се усмихна сдържано и затвори вратата. После натисна газта, за да форсира двигателя, включи на първа скорост и с „Любимец“ потеглихме по прашните пътища на красивата Калифорния.И ако тогава, залепен от любопитство и интерес за прозореца, ме е водил гимназиалният ми ученически импулс да открия „какво е искал да каже авторът“ (истинска класика) и да го защитя с доказателства, то днес, тридесет години по-късно, следвам друго кредо, което съм изстрадал и осъзнал. Според него от една книга човек може да вземе толкова за себе си, колкото успее да почувства и…

Отбелязвам днес 113 години от рождението на Бил Шенкли (1913–1981) – човекът, който правеше докерите от Ливърпул щастливи всеки уикенд и горди да подкрепят отбора си. Той не просто печелеше футболни мачове. Той създаде нещо много по-голямо — усещането, че Liverpool FC не само футболен клуб, а истинско семейство. Че между отбора и хората на трибуните има връзка, която не зависи от резултата на таблото. Той създаде една легенда. А както е известно – „легендите никога не умират“. Пред „Анфийлд Роуд“ и днес стои неговата статуя — с протегнати ръце, сякаш посреща поредното поколение „червени“ и му напомня какво означава да принадлежиш на тази общност. Помня, че когато застанах до…

Вече има „р“ в месеца, хора!Септември е тук — някак тихо, но уверено в себе си — с първите хладни утрини, които преливат в горещи следобеди, а те в по-късите дни. И с онова особено усещане, че нещо от нас си отива, за да може друго да започне.Лятото вече стяга багажа си, но сякаш тропа сърдито с боси крачета, обути в прашни сандали, и не му се тръгва.А есента нетърпеливо наднича зад ъгъла, стиснала в ръка затворен чадър.Отново започваме да броим дните… до следващата ни среща с „туй наше вечно „утре“, „утре“, „утре“.

Вървим по широкия булевард под ръка с нея – аз и тази прекрасна и сънена сутрин, която днес, струва ми се, малко позакъсня, докато търпеливо я чаках отвън. Не ѝ се сърдя. Нормално е може би. В края на август сутрините стават мързеливи и вече не са така ранобудни. Излежават се до по-късно, отлагайки задълженията си, доколкото могат. А това е още една възможност за слънцето и уморените му лъчи да си отдъхнат малко. Дадоха толкова много от себе си напоследък. И въпреки това ето я – тича задъхана пред мен. Закача се палаво с рошавото куче, което един чичко с поглед, който крещи „Бях нощна смяна“, е извел на…

Македония винаги е била и ще бъде камъчето в обувката на българското национално самочувствие и самовъзприятие. Отражението ѝ в кривото огледало на историческия жребий я превръща от светъл и справедлив идеал, бленуван от поколения, в онова натрапчиво усещане за неосъщественост, което обяснява до голяма степен хроничното ни чувство за малоценност и бодлив нихилизъм. Независимо дали го осъзнаваме или не, дали ни се иска или не, дали ни харесва или не, това определя не само нашето минало, но и настоящето ни, както и това, което ни очаква (щях да напиша „бъдеще“, но тази дума е доста обременена политически и, за съжаление, поизчерпана от съдържанието си). Защото, както е известно: „Може ние…

Винаги, когато мисля за него, ме изпълва чувство на огромно уважение, признателност и обич. За мен той е една от най-значимите личности в историята на Пазарджик. Поставям го редом до Стефан Захариев, Константин Величков, Хаджи Рашко хаджи Илиев, Георги Брегов, Димитър Бояджиев, Теодор Траянов и т.н.За разлика от тях обаче д-р Кантарев остава някак в сянката на недооценяването и е показателен пример за един от онези странни и необясними бъгове в колективната памет, които се проектират върху колосални фигури като него.Д-р Кантарев е от онези скромни, както аз ги наричам, „тихи герои“, направили „толкова много с толкова малко“ за своя град и страната си, без да получат подобаващото по обем…

Всяко училище е жив организъм. Има свое сърце, което тупти с различен ритъм от този на другите. Има душа, която изпълва класните стаи, физкултурния салон и училищния двор. Има глас, който представлява съвкупността от стотиците весели детски гласове. Има своя неповторима атмосфера. Мисля за това особено, когато дойде ваканцията и училището сякаш остава без душа, без сърце и без глас, защото всички това са не компютрите, климатиците, модерните STEM кабинети или интерактивните дъски. Душата и сърцето на всяко едно училище, както и на нашето, сгушено в сърцето на някогашния татарпазаржишки квартал „Чиксалън“, това са децата, учителите и служителите, които всеки ден прекрачват прага му. Мислех за това и вчера, когато…