Блогът на Илия Михайлов

Още с първите няколко страници усетих дебютния романа на Боян „Възлюбените“ (ИК „Жанет 45“) като своеобразен дневник на народностното осъзнаване – на онова толкова продължително пробуждане на чувството за принадлежност и културна идентичност у голяма част от българите в края на XVIII и началото на XIX век. Българското възраждане вече набира необратима сила, а църковно-националната борба, въжделенията за модерно образование и жадуваното освобождение постепенно се превръщат в общонародна кауза и необратими процес. Знам от личен опит, че големите истории, славните подвизи и велики дела, за които често говорим, стават още по-вълнуващи и въздействащи, когато са разказани през всекидневието на „малките“ (разбирай обикновените) хора. Един от тях е главният герой в…

Помня добре онази студена зимна вечер преди десетина години, когато седях пред първия си компютър и съсредоточено играех Call of Duty. Убивах лошите немци и освобождавах сграда след сграда в заснежения Сталинград. Телевизорът работеше на заден план. Изведнъж чух, че започва някакъв европейски филм. БНТ правеше поредния си опит за възраждане на култовата рубрика „Студио Х“. Загледах се неволно. Видях моторист с черни кожени дрехи и каска, който караше по мокър път. Спря, свали каската си и се оказа, че зад нея стои момиче с тежък грим и обеци на веждата. Това беше достатъчно, за да привлече вниманието ми. Междувременно някакъв немски снайперист се беше възползвал от разсейването ми и…

Убеден съм, че за днешната публика, свикнала с динамиката, зрелищността и агресивните визуални ефекти на съвременните кинопродукции, неговите филми вероятно вече изглеждат наивни, бавни, дори скучни и старомодни.Аз обаче ги усещам по съвсем различен начин. За мен те са част от златните страници на френската кинематография. В тях откривам толкова истински, човешки и непосредствени неща – неподправени емоции, естествено звучащи диалози, житейски истории и герои, които не се нуждаят от дигитална обработка и добавена реалност, за да те докоснат и впечатлят.Може би точно това ми липсва все повече днес, когато се усещам предозирал с изкуствени неща: интелект, отношения и ценности; може би това е и причината да посягам все по-рядко…

Стойност се завръщат с чисто нов албум! Това е музикалната новина на седмицата за мен. Чух само парчето „Вакуум“, което момчетата пуснаха тези дни, и съм страшно доволен. Тук е познатият здрав китарен саунд, енергията, която те грабва още от първите акорди, и вокалите на Стефчо, които се реят като високолетящ дрон над сивия пейзаж на нашето ежедневие, над границите, които сами си поставяме, високо над предразсъдъците, злобата и простотията. Текстовете, с които казват толкова много, без да имат нужда от излишни думи, винаги са били друга тяхна много важна запазена марка. Те носят онзи особен баланс между личното и общочовешкото, между метафората и болезнено разпознаваемата реалност, която ни заобикаля.…

Меко казано, филмът на Олег Ковачев „Нашият квартал „Цар Иван Асен II“ (2024) ме впечатли, разчувства ме и ме накара да се замисля. Много отдавна не бях гледал по-откровено, по-истинско и по-мило обяснение в любов от някого към мястото, в което се е родил и живее. Според мен лентата е показателен пример за професионално краеведско проучване, чиято основна цел е да съхрани паметта за това малко късче от голямото сърце на София. То бие със свой собствен ритъм, неподвластен на времето, в който се преплитат съдбите на поколения и грижата на хората, които продължават да го наричат свой дом. Толкова много минало, настояще и бъдеще, събрани в по-малко от час…

За мен образованието винаги е било и ще бъде една от основополагащите ценности. Посещавал съм различни училища в Европа. Впечатлявал съм се. Вдъхновял съм се. Възхищавал съм се. Почувствах се по този начин и преди години, когато посетих „Heinrich-Böll-Gesamtschule“ в гр. Дюрен, в германската провинция Северен Рейн-Вестфалия. Там, на входа му, има една малка метална табела, на която пише: „Schule ohne Rassismus. Schule mit Courage.“ Този надпис ме докосна много силно. Замислих се и се възхитих от едно училище, което има самочувствието не просто да говори за ценности, а ясно и категорично да заяви себе си като „училище с кураж“. Защото да бъдеш училище не означава единствено да преподаваш знания,…

Никога не съм крил и винаги, когато са ме питали, съм казвал, че за мен най-достойната дата за национален празник е днешната.Мисля, че на 6 септември 1885 г. не само е извършено Съединението на Княжество България и Източна Румелия, но това е и първият път в новата ни история, в който България от двете страни на Балкана дръзва да отстоява сама себе си.Първият път, когато българите вярват в собствените си сили, в справедливата си кауза, а опасенията им от „международната реакция“ сякаш остават на заден план.Първият път, когато вземат съдбата си в собствените си ръце.Рискован акт, който обаче води до осъществяването (почти) на един идеал.Този национален възторг и емоционален импулс…

Помня, че бях на 18 или 19 години, когато за пръв път се качих на „Безпътният автобус“. Хуан Чикой ми се усмихна сдържано и затвори вратата. После натисна газта, за да форсира двигателя, включи на първа скорост и с „Любимец“ потеглихме по прашните пътища на красивата Калифорния.И ако тогава, залепен от любопитство и интерес за прозореца, ме е водил гимназиалният ми ученически импулс да открия „какво е искал да каже авторът“ (истинска класика) и да го защитя с доказателства, то днес, тридесет години по-късно, следвам друго кредо, което съм изстрадал и осъзнал. Според него от една книга човек може да вземе толкова за себе си, колкото успее да почувства и…

Отбелязвам днес 113 години от рождението на Бил Шенкли (1913–1981) – човекът, който правеше докерите от Ливърпул щастливи всеки уикенд и горди да подкрепят отбора си. Той не просто печелеше футболни мачове. Той създаде нещо много по-голямо — усещането, че Liverpool FC не само футболен клуб, а истинско семейство. Че между отбора и хората на трибуните има връзка, която не зависи от резултата на таблото. Той създаде една легенда. А както е известно – „легендите никога не умират“. Пред „Анфийлд Роуд“ и днес стои неговата статуя — с протегнати ръце, сякаш посреща поредното поколение „червени“ и му напомня какво означава да принадлежиш на тази общност. Помня, че когато застанах до…