Блогът на Илия Михайлов

Правим малък преход в Карловския балкан преди време с жена ми и няколко приятели. Някъде след първия час водачът ни, бай Марин, ни спира за почивка. Пред нас, като страшно обвинение, е надвиснала в далечината голяма и стръмна скала: – Ей на това място – сочи той – идваше да тренира Христо Проданов. После се замисля за нещо, подпрян на туристическите си щеки. – Вижте! – обръщам се аз към другите – Там дори има плоча с неговия образ. Бай Марин не казва нищо. Спокойното му лице леко се разлива в тиха тъга и добродушна усмивка. А в ушите си аз чувам онези последни думи: “Ок, Ице! Ок! Разбирам те…

Трябва да бъда честен и да призная, че не съм почитател на криминалетата. За съжаление не съм голям фен и на азиатската литература, но вече познавах Кейго Хигашино от мегаселъра му „Смъртоносна отдаденост“. Когато я прочетох, тази книга ми даде един много интересен и различен поглед не само върху традициите на криминалната литература в Страната на изгряващото слънце, но и върху японския бит и ежедневието на хората днес там. А тези чисто човешки, за някой незначителни, детайли винаги са ме интересували особено. Поради тези причини реших да прочета и „Спасяване на светец“. Историята е представена като „перфектното убийство“ и има за основа класически любовен триъгълник и сложните отношения в него.…

В рамките на Националната инициатива за насърчаване на детското четене „Походът на книгите“ тази седмица гостувах в ОУ „Васил Петлешков“ гр. Пловдив, СУ „Св. Климент Охридски“ гр. Пещера и СУ „Георги Брегов“ гр. Пазарджик. Тези срещи за пореден път ме накараха да осъзная, че най-голямото богатство, с което може да се похвали една страна, това са децата й. Това са нашите деца – децата на България.

В рамките на Националната инициатива „Походът на книгите“ бях поканен и гостувах днес в СУ „Св. Климент Охридски“ гр. Пещера. Срещнах се с Творчески кръг „Без рамки“, който обединява ученици от 5-12 клас и техни учители. Говорихме за книгите, четенето, писането и добротворчеството. Поздравихме се с „Добър ден, добри хора!“ Видях срещу себе си любопитни, знаещи и можещи деца, които ми зададоха много въпроси. Видях интелигентни ерудирани колеги и мотивираща среда, в която работят, предразполагаща тях и децата да дават най-доброто от себе си. Особено ме впечатли и тематичния сборник „Ако бях Бог“ (фототипно издание), включващ в себе си съчинения, разкази и приказки на петокласници. Сборникът излиза за трета година…

ЛЕКАРИ (За съжаление тази история е истинска. В основата ѝ е положен Камъкът на страданието и личната трагедия на мой много близък човек, когото безкрайно обичам. Аз просто я написах по свой начин) Честит професионален празник на медицинските работници! Лекарки са. И двете. Пътуват всеки ден до по-малкия съседен град. Работят в местната болница. Поредното им дежурство е зад гърба им. Седят в празния автобус и са вперили поглед навън, където вечерта бавно спуска своето черно наметало. А ноемврийския дъжд тихо започва да трополи с капките си по мръсното стъкло. Едната от пътничките сваля за миг очилата си, които са се запотили от светлосинята й медицинска маска. Масажира с пръсти…

  Прочетох „Моите пет сезона“ на Рамела Бохосян на един дъх. Всъщност, не съм съвсем прецизен в изказа си. По-правилно е да кажа, че почувствах тази книга на един дъх, съпреживях я и тя ме настръхна. За мен тези стихове са истинско любовно обяснение към живота и към самата любов, изваяно майсторски със страст и дълбочина, но и изказано с мъдрост, времеусещане и опитомена тъга. Това е книга за обичане и обичащи; за всички онези, които умеят да пият „рано сутрин лъчисто кафе със Слънцето“, да галят звездите без да ги нараняват, да се разхождат по света, гледайки хората в очите и да се завръщат в своята Итака, за да…

Винаги, когато съм в Пазарджик и имам възможност, се спирам пред „Неразделните“ на скулптора Добрин Гочев. Любима за мен негова творба. Стоя тихо отстрани, за да не смутя хармонията на взаимност помежду им. Усещам как съм на прага на тяхната диада, в която съществуват само те двамата. Чувам ги как шептят нежно един на друг. Напрягам се, за да чуя какво казват, но не разбирам думите им. Това е езикът, който говорят и разбират само двама души в целия свят – те самите. Усещам сякаш как, без да искам, съм ги стреснал с любопитството си. Виждам ги как се притискат още по-силно един към друг в своята прегръдка. Извинявам им…

Илия Михайлов пред Literans

Илия Михайлов пред в. „Труд“