Когато бях дете, майка ми често приготвяше най-чудесната торта на света – с крехки блатове, божествен крем между тях и вълшебна глазура от настърган шоколад. Нямах търпение да я извади от фурната, за да я погледам, да ѝ се полюбувам и да я вкуся. Сетих се за това тези дни, докато четях новата книга на Луиза Генова (Louise Mandel) „Бритпоп: историята“, която бих сравнил именно с тортата на майка ми и удоволствието, което това четиво ми донесе. Ако продължа в същата метафорична стилистика и алегорична тоналност, блатовете на тортата на Луиза са шест на брой – тематично свързани, но съдържателно многообразни и допълващи се: „Вдъхновението“, „Cool Britannia“, „Музиката“, „Изкуствата“, „Модата“…

Като почитател на класическия рок и хеви метъла, за мен всичко най-добро в музиката вече беше създадено от 70-те до 90-те години на миналия век. Това е моята музика, моите послания, моята интелектуална честота. Нямам нужда от нищо друго като музикални емоции, а и не бих могъл да ги припозная като свои, да ги почувствам.Това обаче трябва ли да ме прави кисел чичак, който хейти новите вкусове и музикални тенденции, които не разбира и не усеща?Не, разбира се!Предпочитам да бъда rock and roll чичак, който се радва на успеха на едно българско момиче, което точно в този момент стои на един от музикалните върхове, а целият свят говори за това…

Винаги съм вярвал в младите хора. Винаги съм ги подкрепял, стремейки се да бъда за тях мост, по който да преминат, за да стигнат възможно най-далеч и да сбъднат колкото се може повече от своите мечти.Тази вечер, след като записахме един изключително емоционален епизод за подкаста с екипа от третокурсници от НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“, създали документалния филм „Едни щастливи хора“, отново си давам сметка, че съм прав – че не греша, че докато има хора като Теодор и неговите колеги, България ще я бъде.Тези страхотни млади, щастливи и добри хора реанимираха чувството ми за оптимизъм, което напоследък все по-често попада под дефибрилатора на надеждата или изпада в състояние на командно…

Заедно с Национално Дружество „Традиция“ – Пазарджик отбелязахме днес 150 години от Априлската епопея (1876). Имах честта и отговорността да говоря от името на нашия Исторически клуб „ПаметЪ“ заедно с Ди Пенати. Впечатлиха ме обаче думите на едно от момчетата от „Традиция“. След като показа различните оръжия, които бяха донесли, той каза: „Най-силното оръжие на българите през 1876 година е била вярата им – в Бог, в себе си и в това, което правят.“

Една от каузите, които подкрепям и винаги ще подкрепям, е признаването на Арменския геноцид.Вчера в Пловдив почетохме паметта на над 1,5 милиона арменци, станали жертва на геноцида в Османската империя. Винаги, когато слушам как Ани чете своето стихотворение „На пазара в Халеб“, настръхвам, защото усещам онази буря от чувства, която идва от най-дълбоките дебри на душата ѝ, помита всичко по пътя си и сякаш крещи:„Помним и изискваме!Никой не е забравен!Нищо не е забравено!“

Имах огромната чест и отговорност като секретар на Дружество на писателите – гр. Пловдив да открия инициативата на Пловдив чете/Plovdiv reads – литературната среща с Негово превъзходителство Арун Кумар Саху, посланик на Индия в България. Модератор бе Zdravka Evtimova, която ни срещна със стиховете на този добър човек, дипломат, поет и писател, събрани в книгата му „Светлозелени очи“. Всеки път, когато се докосвам до Здравка – чрез словото ѝ или лично, – си давам сметка за съдържанието на думи като „талант“, „ерудиция“ и „чувство за хумор“. А когато тя държи в ръцете си „Добър ден, добри хора!“ и възкликва: „Какво чудесно заглавие! Ще я прочета с удоволствие!“, имам чувството, че…