Винаги, когато стане дума за детството, се сещам за няколко различни неща. Сред тях е и диалогът между Женя (Илия Лингорски) и Васко (Иван Ласкин) от една от сериите на любимия детски сериал от 1986 година „Васко да Гама от село Рупча“. В него Васко заявява, че няма търпение да порасне, за да прави каквото си иска. Всъщност, героят на Иван Ласкин не е прав, според мен, защото детството е онзи единствен, кратък миг от живота ни, в който по-често правим не това, което трябва, а това, което искаме. И то благодарение на самото детство – нашето желязно алиби и смекчаващо вината обстоятелство, с което оправдаваме грешките, които допускаме.Колкото повече…

„…Приятелите от хартия изрязваш с ножичката сам и най-накрая забелязваш, че мене май ме няма там…“ Радио „Чиксалън“ отдаде почит днес пред поезията и музиката на Димитър Воев. Бяхме замислили нашето събитие „НЕПРОЧЕТЕНО“ – в памет на Димитър Воев (1965-1992) за другата седмица, но спонтанно решихме, че ще е днес. Четохме стихове, гледахме клипове с изпълнения на „Нова генерация“. Това беше нашият начин да отбележим 60-годишнината от рождението на Воев. За пореден път усетих харизмата му и поетичния му талант, който сякаш беше навсякъде наоколо – толкова деликатен и в същото време брутално откровен. Толкова истински и в същото време толкова неразбран, виртуозно жонглиращ с образните си метафори – тези…

Фрердик Бакман Читател съм на Бакман още от появата му на световния литературен манеж с „Човек на име Уве“ (2012) – книга, която направи истински фурор тогава. Толкова ме впечатли, че кръстих акаунта си в Twitter (днес вече X) именно на Уве. Давам си сметка, че всъщност той е първият жив чуждоезичен автор, когото следя в развитие от самия му дебют до днес. После дойдоха „Баба праща поздрави и се извинява“ (2013), „Брит-Мари беше тук“ (2014), „Бьорнстад“ (2016), „Ние срещу всички“ (2017), „Тревожни хора“ (2019), „Победителите“ (2021). Не трябва да пропускам и някои от по-малките му по обем книги, които се появиха между изброените: „Всяка сутрин пътят към дома става…

Илия Михайлов Бай Данчо беше енергичен старец на седемдесет и няколко години, който винаги намираше начин и смисъл да се усмихва на другите хора и да бъде добър с тях. Беше си патил от това неведнъж, но нищо така и не успя да изправи тази гърбица в характера му. В пристъпи на моментно разочарование, той самият няколко пъти беше давал под съд този свой проклет порок. Обвиняемият обаче винаги успяваше да се измъкне с оправдателна присъда, възползвайки се от благоволението на съдебните заседатели – вроденият алтруизъм на бай Данчо и добротата на сърцето му, преживяло преди време един малък инфаркт.Може би по тази причина жена му, леля Софка, често му…

Издателство Keep reading – K PR 1 Винаги, когато стане дума за Гражданската война в Испания (1936–1939), в съзнанието ми изплува образът на младата интербригадистка Марина Хинеста на покрива на хотел „Колон“ в Барселона. Седемнадесетгодишната тогава французойка от черно-бялата снимка на Хуан Гусман, с поглед, изпълнен с решителност, се превръща в събирателен образ на всички онези идеалисти от целия свят, взели участие в това братоубийствено кръвопролитие с призива „¡No pasarán!“. Ето защо, когато преди повече от година Катюша анонсира своя нов роман и загатна темата в него, образът на младото момиче с пушката на рамо веднага ми се яви. Познавайки творчеството на моята талантлива сестра по перо и приятел, бях…

Вторник, 03.06.2025 г. Мила Ане, Обръщайки се назад във времето, за да проверя кога за последно четох мемоарна литература, споменът ме върна на студентската скамейка в Историческия факултет на Софийския университет преди повече от 25 години – и до дневника на Богдан Филов. Поради тази причина не бих казал, че съм сред най-запалените почитатели на такъв вид текстове като твоя. Още тогава обаче осъзнах, че писането, а и четенето на дневник, е много лично, отговорно и дори – бих казал – интимно занимание. Това е истинска кредитна карта на доверие, която читателят получава от автора. Остава му само (ако успее) да „влезе“ в книгата, да я почувства, за да открие…

В Международния ден на детето (1 юни) припомням историите на четири деца, които историята винаги ще помни. Ане Франк (1929 – 1945) е родена на 12.06.1929 г. във Франкфурт на Майн, Германия. Родителите ѝ Едит и Ото Франк са евреи. През 1933 г. те са принудени да изоставят спокойния живот, който водят и да заминат за чужбина. Ане и нейната по-голяма сестра Марго отиват при баба си в Аахен, докато родителите им се установят в Амстердам, Нидерландия. Малко по-късно при тях идват Ане и Марго. Семейство Франк се установява в един от новите квартали на Амстердам, на ул. „Мерведеплейн“ № 37. Семейството живее спокойно до окупирането на Нидерландия от нацистите…