Човекът, който обичаше Крит и свободата

Влюбих се в литературата му още с първите страници на „Капитан Михалис“. Това беше първата книга на Никос Казандзакис, която прочетох преди повече от 20 години. Останах запленен от суровия героизъм на главния герой, преплетен с личната му драма и с националните въжделения на Крит за свобода. В този роман открих не просто история за борбата на един народ, а и разтърсващ разказ за човешката природа, за границите на дълга и за цената на свободата.
След „Алексис Зорбас“ вече можех да усетя лекия морски бриз и копринената ласка на водите край Крит, да си почувствам как вятърът нежно поклаща листата на маслиновите дръвчета и гали обветреното лице на Зорбас, загледан някъде в безкрайното синьо небе над острова.
Можех да чуя мислите на този необикновен човек, реещи се като гларуси над някой райски залив. А сякаш заедно с него да усетя и онзи неудържим порив към живота, който не признава условности, не се страхува от противоречията и намира красота дори в най-обикновените човешки мигове.
Като странна, но хомогенна и въздействаща сплав между православния мистицизъм и еретичната смелост да задаваш най-трудните си човешки въпроси лично на Бог преживях „Последното изкушение“ и „Христос отново разпнат“. В тези книги вярата не е тихо убежище, а болезнено търсене; не е даденост, а изпитание. Там човекът и Бог сякаш застават един срещу друг, за да потърсят отговори на въпросите за страданието, жертвата, съмнението и спасението.
Страница след страница, книга след книга, още и още… И с всяка от тях — ново пътуване навътре в човека, към онези тъмни и светли кътчета на душата, в които се раждат и най-големите ни страхове, и най-смелите ни пориви.
Казандзакис не просто разказва истории. Той те кара да чувстваш, да се съмняваш, да търсиш и понякога да се изправяш лице в лице със самия себе си.
Днес, от разстоянието на годините, си давам сметка, че годините, прекарани с книгите му, са били не просто читателско преживяване, а среща с един особен поглед към света — без страх от въпросите, без примирение пред съдбата и с ненаситна жажда за свобода.
Мисля, че вече знам какво означава епитафията му:
„Не се надявам на нищо. Не се страхувам от нищо. Аз съм свободен.“
Може би именно в тези думи се събира цялата философия на Казандзакис — свободата да живееш отвъд надеждата и страха, да приемаш несигурността на съществуването и въпреки всичко да продължаваш напред.