Всяко училище е жив организъм. Има свое сърце, което тупти с различен ритъм от този на другите. Има душа, която изпълва класните стаи, физкултурния салон и училищния двор. Има глас, който представлява съвкупността от стотиците весели детски гласове. Има своя неповторима атмосфера. Мисля за това особено, когато дойде ваканцията и училището сякаш остава без душа, без сърце и без глас, защото всички това са не компютрите, климатиците, модерните STEM кабинети или интерактивните дъски. Душата и сърцето на всяко едно училище, както и на нашето, сгушено в сърцето на някогашния татарпазаржишки квартал „Чиксалън“, това са децата, учителите и служителите, които всеки ден прекрачват прага му. Мислех за това и вчера, когато…

Стиховете на Теди са като хартиени разделителчета, които слагаме на различни страници в книгата на душата си, за да си спомняме неща, които точно сега ни се иска да забравим. Те пазят онези моменти, в които осъзнаваме, че някой е влизал в сърцето ни, разхвърлял е всичко, а след това бързо е избягал, хлопвайки вратата след себе си. Било е отдавна. Толкова отдавна, че самите ние вече не помним кога. Може би се е случило тогава, когато се опитахме да накараме детето у себе си да вярва в мечтите си. А после го чухме тихо да плаче зад ъгъла. А може би беше след това? Тези послания, свободни от коварния…

22.05.1995 г. – Pulp пускат своя сингъл „Common People“ от албума „Different Class“. Това е песента, която ни напомни, че бритпопът никога няма да бъде само музика. Той e история за улиците, класите, мечтите, клубовете и хората, които отчаяно искат да бъдат някой друг, докато открият себе си някъде в лондонската мъгла или сивото работническо ежедневие на Шефилд. А ако има албум, който събра всичко това в едно, това е именно “Different Class” (1995), който промени Великобритания, света и много от нас самите, които помнят онези дни. Там има място за всички „Mis-Shapes“ – за странните, за аутсайдерите и за хората, които никога не се вписаха в общоприетите норми. Има…

Много отдавна не бях чел книга, написана с толкова много обич, нежност и светлина, които надничат от всеки ред, всеки абзац, всяка страница. Поднесени деликатно, ненатрапчиво и с голямо уважение както към героите и събитията в нея, така и към читателите. За мой срам доскоро познавах единствено „Пролетта на един град“ – истинско обяснение в любов на д-р Константин Кантарев (1903–1992) към родния ни Татар Пазарджик. „Песента на мама“ е спомен, който топли и боли едновременно. Тя е изповед – тиха, лична и истинска – за онези времена, които са си отишли завинаги, безвъзвратно, отнасяйки със себе си черно-белите образи на най-скъпите хора. И въпреки това – или може би…

Февруарското небе е намръщено като хазяйка, на която дължат пари за наем за няколко месеца назад. От време на време неувереното зимно слънце прави плахи опити да пробие с лъчите си сивите облаци, но напразно. Все още не е достатъчно силно, настоятелно и уверено в себе си. На пролетта ще ѝ се наложи да почака още малко, въпреки кокичетата по дворовете на малкия град и първите, долетели от Юг птици, които сякаш се чудят дали нещо не са се объркали. Ранният следобед е затиснал с ежедневието си всички като с тежест, поставена върху страниците на книга. Шумна група ученици пресичат неправилно улицата на червен светофар, спорейки на висок глас за…

Чичо Васко беше солиден и представителен мъж, запазен за своите седемдесет и няколко години и леко приведен под тежестта им. Всъщност когато го питаха на каква възраст е, той винаги се усмихваше и отговаряше, че е на четиридесет и осем. Обикновено този отговор срещаше основателно недоверие и отрицателно възклицание у питащия, но чичо Васко имаше своя теория по въпроса и винаги я споделяше с желаещите да я чуят. – Човек не е на толкова години, колкото пише в личната му карта. Човек не е и на толкова години, на колкото се чувства, както казват, – обясняваше той. – Това са измислици. Човек е на толкова години, когато за последен път…

Първите автомобили се появяват в Пазарджик почти незабелязано — като странна новост, която не успява веднага да измести файтона, кабриолета и велосипеда. Градът още живее в ритъма на конските копита, когато през 1902 г. в България пристига първият бензинов автомобил, предназначен за Министерството на войната. След него, като плахи предвестници на новото време, идват и колите за царския двор, а после и първите служебни автомобили за съобщенията.До 1913 г. в страната вече се движат над сто пътнически коли, но в Пазарджик автомобилът все още е чудо. Местният вестник през 1910 г. съобщава с известно вълнение за нова линия: Пещера – Пазарджик – Панагюрище. Един-единствен автомобил, собственост на пловдивско дружество, тръгва…

Понякога си мисля, че към човешката еволюция би трябвало да се добави един перманентен етап – „търсещ човек“, който винаги продължава, защото още с раждането си, та чак до последния си дъх, всички ние търсим някого или нещо: смисъл, упование, човек, чувство. Някои цял живот издирват призрачния панелен блок, за който са чували, че на осмия етаж в него живее сама, под наем, истината. Други вярват, че са по следите на щастието си и се опитват да намерят най-прекия път до него. Трети не спират да си повтарят, че на любовта най-после ще ѝ омръзне да си играе с тях на криеница, ще се покаже от ъгъла, зад който се…

Веднъж попитах един петокласник какъв иска да стане, когато порасне. Той се усмихна и ми отговори просто: „Щастлив“. Отговорът ме изненада приятно. Помолих го да ми обясни какво означава това за него, а той след кратко колебание добави: „Все още не съм сигурен“. Може би беше чувал отнякъде крилатата мисъл на Джон Ленън по темата, може би беше слушал родителите си да говорят за щастието, а може би просто прояви онази детска мъдрост, която идва без обяснения. Защото децата, забелязал съм, понякога са мъдри по начин, който впечатлява нас възрастните, а те самите все още не осъзнават. Всъщност, като се замисля, стремежът на човека към собственото му щастие е един…

Според данни на Българските пощи първата новогодишна картичка е изпратена през 1882 година, а първата коледна, три години по-късно през 1885. Традицията е въведена от княз Фердинанд I, който е първия притежател на поздравителна картичка. До ден днешен фамилията Сакскобургготски са притежатели на уникални поздравителни картички и едни от най-богатите и ценни колекции в света. Макар и да навлизат бързо в страната ни, картичките не се произвеждат в България. Такива се внасят от Европа и само се добавяло текст на български. Първите изцяло български картички се отпечатват в русенската печатница „Модерно изкуство“ през началото на XX век. Старите български коледни картички са малки художествени свидетелства за духа на времето, в…