Върнах днес първата серия от предаването Ергенът на bTV. Това, което видях там, не ме изненада, но ме натъжи. Не бих си позволил да използвам обидни квалификации и епитети по адрес на участниците в това предаване, които не познавам лично. Искам обаче твърдо да заявя, че за мен те не са и не могат да бъдат представителна извадка. Младите хора на България четат и пишат книги, ходят на театър, печелят престижни международни научни, спортни, културни и образователни конкурси, участват в различни благотворителни и доброволчески инициативи, слушат музика, различна от чалга, създават мобилни приложения и работят свободно с AI. За съжаление, чрез силата на телевизията това, което видях в предаването, се…

Издателство „Многоточие“ (2024 г.) Втората спирка от моето пътуване в Страната на Жоро Млеканов и неговите герои беше „Бисмут“ – издателство „Многоточие“ (2024). Питах се какво означава „бисмут“ или може би кой е той. Оказа се, че и двата въпроса имат свои отговори, но аз ще се фокусирам върху втория. А той ни среща с Бисмут Непокисов – главният герой тук. Неособено умен, но добродушен младеж, който винаги е готов да помогне и често попада в комични ситуации заради своята безкористна всеотдайност и простодушна първичност. Дали защото миналата седмица се разхождах по улиците на квартал „Виктория Жижков“ и все още чувам в ума си трамваите на Прага, но докато четях…

„Приближаване“, издателство „Планини“ Илия Михайлов 26 август – Международен ден на кучето Джеси беше стар мъжки фокстериер с благ характер и изразителни, малко тъжни очи, които сякаш говореха на всеки, който с душата си умееше да разбира този тайнствен език. Е, понякога беше малко своенравен по време на лов и забравяше да се подчинява навреме на командите на собственика си – дядо Миро. Старецът обаче го обичаше и не му се сърдеше. Гълчеше го нежно и съвсем протоколно и го наричаше „калпазанин“. А след като получи инфаркт преди три години, спря да ходи на лов и да използва инстинктите на Джеси, който се превърна преди всичко в негов единствен другар…

Едноседмично бродене из лабиринта на AI и придобити базови умения за работа с изкуствен интелект: ElevenLabs, Sora, Ideogram, NotebookLM, ChatGPT, Flexi, ZeroGPT и QuillBot.Умения, които подлежат на постоянно обновяване и усъвършенстване, защото всичко, свързано с изкуствения интелект и неговите агенти, се развива с бясна скорост и остарява също толкова бързо. Това, според мен, прави т.нар. „учене през целия живот“ още по-актуално и още по-належащо – особено за нас, хората, които сме се посветили на децата и тяхното образование.Въпросите, които си задавах по темата „AI-Enhanced Learning Experiences: The Future of Education“, остават също толкова много и важни както преди обучението, така и след него:Как да направим AI наш полезен партньор в…

Ако някога, някъде, някой все пак успее да изчисли коя е най-използваната тема в литературата, сигурен съм, че първото място в тази статистика ще заеме с достойнство Нейно Величество Любовта. Убеден съм също така, че същият този някой, някъде, някога би разбрал, че в безкрайния океан от страници и томове, посветени на стремежа на хората към щастие посредством любовта, една книга се откроява сред всички останали – и тя е написана от българин преди точно двадесет години – „Аутопсия на една любов“ – последният роман на Виктор Пасков (1949–2009). Тя е от онзи много рядък вид литературни произведения, които се четат с душата, чувстват се, преживяват се, изстрадват се. Помитат…

Помня първият и единствен път, когато видях Иван Налбантов на живо. Беше една зимна облачна сутрин на автогара „Юг“ в Пловдив преди няколко години. Той чакаше автобуса за София. Бях се качил вече в моя автобус на съседния сектор и понечих да сляза, за да му изкажа уважението си, но в този момент шофьорът ни отиде някъде, затваряйки вратите след себе си. Можех само да гледам г-н Налбантов  през мръсния прозорец, по който бавно се лепяха падащите тихо снежинки – скромен и някак достолепен човек с благ и смирен поглед, който чакаше реда си, за да заеме мястото си в автобуса. Видях как изведнъж зад него нетърпеливо запристъпва от крак…

Ако искате смешно и непретенциозно на пръв поглед лятно четиво, което да ви забавлява и разтоварва, значи „Какво е мъж без мустаци“ на Анте Томич е точната книга.С уникалното си чувство за хумор и самоирония романът ще ви разходи до хърватското село Смилево и ще ви запознае с всички местни чешити — от съдържателя на селската кръчма „Беванда“ Мигел – страстен почитател на латиноамериканските сериали, през Маринко Анджелин – емигрант и собственик на автомивка „Кроатия“ във Франкфурт, до селския свещеник отец Стипан и вечно преследващата го млада вдовица Татяна.Книгата е написана през 2000 г., а в България излиза през 2013 г. от издателство Алтера Издателство. Междувременно, през 2005 година, получава…

Не мога да кажа за себе си, че съм познавач и любител на пътеписите. Последният, който си спомням, че препрочитах преди няколко години, беше „До Чикаго и назад“ на Алеко Константинов. След Щастливеца, наскоро отново посегнах към подобен текст, който отново ме отведе към Страната на неограничените възможности. Настаних се удобно в сивия Ford V8, модел 1935 г., и заедно с Илф и Петров и любезното американско семейство Адамс се отправихме на дълго пътешествие през Съединените щати. Посетихме Ню Йорк, Калифорния, Флорида и още 22 щата. Разходихме се из Скалистите планини, Холивуд и затвора Синг-Синг. Попаднахме в тропическа буря, гледахме мач по американски футбол и прехвърлихме границата с Мексико, за…

Свтомир Бабаков (1920 – 1967) Когато бях дете, имахме черно-бял лампов телевизор „София“. Помня, че ако работеше малко по-дълго, картината му започваше да прескача или да „трепти“ на снежинки. Много често, за да се справим с този проблем, излизахме на терасата и въртяхме телевизионната антена наляво-надясно, докато образът и звукът отново се върнат на мястото си.Години по-късно, когато общувам с хората и книгите, понякога ми се налага да правя горе-долу същото – да излизам от зоната на собствените си предразсъдъци, очаквания и стереотипи, за да мога по-лесно и по-задълбочено да се „докосна“ до тях. Да съумея да взема повече за себе си от даден текст или събеседник. Метафората е валидна…

Беше преди около десетина години, когато за пръв път стъпихме в очарователния Белград – град, съчетал в себе си по уникален начин европейското и балканското усещане за живота. Град, в който идваш като турист, любуваш се на красивите паркове, църкви, дворци от бял мрамор и усмихнатите местни хора, а си тръгваш като приятел – с безгласното обещание в себе си, че един ден пак ще се върнеш тук, на това място. Помня как, вървейки през един от тези зелени паркове в централната част на „престоницата“, както местните жители с обич наричат града си, видях бронзова статуя, а наоколо – фонтани, пейки и стъпаловидни мраморни плочи. Доближих се, за да разбера…