HAPPY MATCHDAY!
Ниското ноемврийско слънце вече се показва над студената ясна сутрин в Мърсисайд. От вчера сме тук, но аз все още чувствам, че съм сбъднал мечтата си наполовина. Как така ли? Ами така. Просто е – това означава да си в града на Liverpool FC, а все още да не посетил „Анфийлд Роуд“.
Ставаме с Валка и се измъкваме по най-бързия начин от хотела. Неделя е. Днес е дербито с Manchester City. Както казват тук, на Острова, „Matchday“. Празник за всички.
Вървим пеш през града, който вече е буден. Спираме за момент на Ройъл Албърт док и гледаме мътните води на р. Мърси, които студеният вятър на Северозападна Англия лесно превръща в красива дантела.
Малко по-късно вече сме в автобус № 26, а аз усещам как с всяка изминала минута се приближавам все повече и повече до мечтата си, която вече тридесет и няколко години ме чака да повярвам в нея и да я сбъдна. Мисля си, че щом се върнем в България, винаги ще насърчавам децата в класната ми стая да бъдат смели в мечтите си и да следват дългия път към тях. Защото каква е ползата от една мечта, ако не те кара да се стремиш към нея. Да преодоляваш трудности и да надскачаш препятствия в нейно име.
Автобусът бавно се движи по „Уолтън Брек Роуд“. Разпознавам отдалече стадиона, който толкова много съм гледал на снимки и видео. Включвам камерата и се приготвям да слизаме. Сякаш нарочно шофьорът увеличава скоростта и започва нещо да си припява. Прилича на нетърпеливо дете, което ни води в гората, за да ни покаже любимото си дърво. Чувам как вратите се отварят и слизам на Свещената земя. Слънцето къпе с лъчите си Портата на Пейсли. Приближавам и се чувам сам да възкликвам „Уау!“. Нямам сили за друго. Кой знае защо си спомням за един познат, който ми разказваше как тичал към вкъщи, когато го пуснали в първата му отпуска от казармата. Иде ми и на мен да се затичам и да прегърна статуята на Бил Шенкли, която ни приветства с разтворените си обятия. Нямам търпение да видя всичко: мемориалът на жертвите от Хейзъл, паметникът на сър Джон Хоулдинг (основателят на отбора в далечната 1892 г.), Портата на Шенкли и всичко наоколо.
Веднага забелязвам, че стадионът вече трескаво се приготвя за събитието. Група мъже в жълти жилетки се поздравяват с „Happy Matchday!“, докато изваждат множество метални заграждения за по-късно през деня. До тях други стюарди проверяват някакво автобусче за fish and chips. Сърцето на „Анфийлд“ вече бие с ритъма на днешния празник.
Турът на стадиона ни събира пъстра група от цял свят: Тайланд, Сингапур, Русия, Ирландия, Шотландия, България и откъде ли още не. Днес обаче всички сме от една националност – тази на Liverpool FC. Усещането е страхотно. Всички предразсъдъци, комплекси и страхове, които носим със себе си, изчезват изведнъж някъде там – на това свято място, пропито от история, слава, величие и съпричастност. И то точно днес – на 10. ноември. Ех, тази дата. Но не искам да мисля сега за това. Не и в този момент. Затова прогонвам като муха тази нахална мисъл.
Минаваме през залата за пресконференции и сядаме с Валка на мястото на хер Клоп. Горещо е. Усещам сам огромната отговорност на човека, който води клуба към първата му титла от доста години насам. После докосвам свещеният надпис „This is Anfield“ и излизам на терена. Чувството е неповторимо, неописуемо, разтърсващо. Сбъднал си мечта. Моментът, в който я превръщаш в скъп спомен е уникален. Отеква в душата ти като ехо на любовно послание.
Сядаме за малко на легендарната трибуна The Kop. Целият стадион ми прилича на една огромна червена прегръдка, която иска да побере в себе си всички хора по света, които се чувстват съпричастни към каузата. В този миг и аз се чувствам прегърнат. Приятно е. Успокояващо и насърчаващо. Просълзявам се тайно, а човекът от екипа на тура ме поглежда с добродушна усмивка и въздъхва.
После всичко ми е като на кино: клубният музей, „Сибил Роуд“ и графитът на Трент Александър-Арнолд, разходката из Стенли парк и т.н. чак до вечерта след мача, когато сме в мола Liverpool ONE. А срещу нас е слабичък чистач, който си върши работата с такова старание, като че ли е капитан на кораб или пилот на самолет. Приближава към нас и веднага щом вижда жълто-червения ми шал се усмихва и с дрезгав глас възкликва:
– Three points, mate! Three points!
Вървим по улиците на града. Срещаме хиляди хора, излезли навън в студената неделна вечер. Всеки идва от някъде и е поел за някъде. Ние също. Прибираме се в хотела. Утре е последният ни ден тук, но Ливърпул е град, в който всички се връщат. Ние с Валка също си обещаваме това, докато слушаме песента на уличния музикант, който видяхме по-рано пред „Анфийлд“. Щастливи сме. Изпращаме в историята нашият Matchday – един ден, в който няма значение кой си, откъде идваш и как се казваш. Защото днес всички бяхме и си оставаме „Ливърпул“.
А това, както знаем, означава много. Или може би всичко.