МЕЖДУ ДВЕ СПИРКИ

Юлското слънце безмилостно е простряло лъчите си върху големия град, като пипала на гигантски пламтящ октопод. Въздухът трепти от топлината, която сякаш човек може да улови в ръцете си за миг, преди да изгори дланите му. Асфалтът на булеварда вече е на път да се превърне в размекното сиво желе.

Покривът на автобусната спирка до панелния квартал с героични усилия прави сянка, оскъдна като смокиновото листо на прокудения от Рая Адам.

Светлинното табло също се задъхва от горещината и се бави с информацията за пристигащите автобуси. Най-после светещият надпис се появява изневиделица и се плъзва по дисплея като малка електронна змия, подобна на онази в популярната в близкото минало игра в телефоните Nokia.

– Еее, най-после! Доживяхме! – възкликва жена, смело прехвърлила шестдесетте, която е скрила кестенявата си коса под широкопола шапка. Върху бялата ѝ тениска си почива от предизборни обещания логото на политическа партия и номер на бюлетина – спомен от изборите от пролетта. С едната си жената ръка стиска пазарска брезентова количка, а с другата си вее с ветрило, оръфано по краищата.

До нея стои млад мъж със слушалки на ушите, който е забил нос в телефона си и жадно скролва в Инстаграм. Толкова е отдаден на това занимание, че за него не съществува нищо друго в момента. Намира се в някаква своя виртуална реалност, където под формата на лайкове, сторита и коментари пази своите надежди, мечти, разочарования и неуспехи – неговата собствена дигитална черупка, зад която се чувства защитен и в пълна безопасност.

На другия край на спирката са мъж и жена, които обсъждат тихо някаква книга. Личи си, че са двойка, вероятно семейство. Говорят си с думи, но и с очи, с жестове, с мълчание – странен език, който владеят само те двамата в цялата планета и никой друг освен тях.

Най-после в маранята се задава като мираж белият автобус на градския транспорт. Спира някак плахо на спирката и отваря врати, сякаш готвейки се за самопризнание.

Зад волана е мургав мъж, който се усмихва любезно.

Жената с шапката и фланелката на политическа партия се качва първа и с гордост навира под носа на шофьора своята абонаментна карта. Той я поглежда, усмихва се отново и кимва:

– Thank you, ma’am.

Тя сяда на седалката зад гърба му и мърмори:

– Да се беше научил поне няколко думи на български. Дошъл си тук, нашия хляб да ядеш, мръсен… Ама ние сме си виновни, че ви търпим. Не ни стигаше еврото, ами и вие ни дойдохте на главата да ви хрантутим.

След нея се качва младият мъж със слушалките, който с тренирано недоволство за миг откъсва поглед от екрана на телефона си, плаща билета си и бързо сяда на последната седалка, за да е колкото може по-далече от всички и всичко наоколо.

Мъжът и жената са последни. Плащат, отговарят с усмивка на шофьора и заемат една двойна седалка.

– Мишо, мисля, че това момче е от гастарбайтерите от Индия или Пакистан, които показваха наскоро по телевизията – казва тя.

– Да, Неда. – отговаря Мишо. – Четох и аз за тях в интернет.

Малкият бял автобус се носи по булеварда. Климатикът се усеща едва-едва, а жегата блъска отвън с юмрук по мръсните прашни автобусни стъкла.

По радиото звучи поредната емисия, а новините са същите като вчера – войната в Украйна и въздушните удари в Ормузкия залив продължават, а „дневните температури ще се повишат още и на места ще достигнат 35 градуса…“

Неда се вглежда в гърба на шофьора и мисли за него и другарите му – тези хора, които са дошли тук от хиляди километри, за да изкарват честно хляба си. Представя си го как се прибира в някоя панелна квартира в крайните квартали на града, след като е въртял волана по прашните улици може би десет или дванадесет часа. Взема душ, хапва набързо нещо и звъни по WhatsApp на жена си, която чака обаждането му някъде в някой огромен индийски щат или малко пакистанско село. Неда вижда дори очите ѝ – черни като неговите, гъстата ѝ дълга коса, която обвива красивото ѝ, измъчено от очакване лице. Чува гласа ѝ, който се опитва да звучи бодро, но някъде надълбоко в него се спотайва опитомената ѝ тъга по любимия.

Разделя ги огромно разстояние, но ги свързват любовта им, надеждата им и общите им планове за тяхното „ние“. Той може би е тук в тяхно име, за да може един ден пак да държи жена си в ръце. Просто сега трябва да бъдат силни, да са търпеливи, да вярват още повече един в друг и да се обичат още по-безкомпромисно, за да може един ден…

„Ти си романтична глупачка!“ – казва мислено на себе си Неда. – Измисли си цял сценарии. Глупачка!„. Дори ѝ се иска да се ощипе.

Гласът на шофьора, който се обръща към Мишо, я вади от капана на мислите ѝ:

– Sorry, mister. You paid twice. – Той показва монетата в шепата си. Вместо една монета от 50 цента Мишо му е дал 1 евро, не разбирайки че Неда вече е платила за себе си. Шофьорът изчаква Мишо да отиде при него и му връща останалите 50 цента, след което отново потеглят.

– Thanks, mate! – отговаря Мишо и сяда отново до жена си, изпълнен с някаква необяснима благодарност за малкия рицарски жест на доблест.

Докато пътуват, семейната двойка се умълчава, гмуркайки се дълбоко всеки в себе си.

Мишо гледа навън и си мисли за зимата. Тя е неговият любим сезон, в който се чувства най-добре. Той никога не си е падал по лятото, а някак винаги го е изтърпявал като броени в казармата дни, оставащи до полагаемата отпуска. Обича да чува как снегът скърца под обувките му. Обича да вдишва и издишва свежия студен въздух, който сякаш пречиства не само дробовете му, но и душата му. Бялата снежна тишина го изпълва със спокойствие и го връща в детството му, където всичко му изглежда някак по-лесно обяснимо и по-справедливо.

Неда нежно се притиска в обятията на Мишо. Спомня си една сутрин, когато пътуваше за работа. На седалката до нея беше седнал млад мъж, който изглеждаше адски уморен. Пъхнал ръце в работния си гащеризон, отпуснат на седалката, със затворени очи. Телефонът му изведнъж иззвъня и сякаш го стресна. Разговорът беше кратък и преди да затвори, каза:

– И аз те обичам.

Тогава Неда едва дочака своята спирка. Слезе, извади развълнувана телефона си и набра мъжа си и каза развълнувана:

– Мишо….

– Неда, здравей. – отговори той от другата страна на линията. – На работа ли си вече?

– Мишо…Обичам те! Само исках да го знаеш.

Докато автобусът наближава тяхната спирка, двамата стават и все така мълчаливо се приготвят за слизане. На Неда ѝ се иска, преди да слезе, да отиде при шофьора и да му каже:

„Добре дошъл си тук! Не се тревожи за нищо. Ще се справиш. Ще видиш. Просто работи здраво и живей честно! Скоро пак ще бъдете заедно с нея… двамата… скоро…“

Не ѝ стига смелост обаче или може би самоувереност, а и никога не е обичала да си пъха носа в чужди работи. Това винаги ѝ напомня за думите на нейна колежка, която така и не беше успяла да се омъжи:

„Знаеш ли, Неда, когато някой остане сам, хората около него си мислят, че имат право да бъркат в живота му като в супник.“

Неда не казва нищо на шофьора. Стиска още по-силно ръката на Мишо, за да се убеди, че той е до нея, че са рамо до рамо, че ги има – тук и сега. После двамата слизат един след друг. Бързат да се скрият под сянката на дърветата, за да се доберат по-скоро до вкъщи.

Преди да завият към тяхната улица, тя се обръща през рамо. Белият автобус, от който преди малко слязоха, чака на кръстовището. След миг светофарът светва зелено и той бавно изчезва в далечината на мързеливия съботен следобед и бензиновите изпарения.

„Скоро пак ще бъдете заедно с нея – казва Неда наум. – Двамата… скоро… с нея.“