"Моите вдъхновители" - Иво Сиромахов - Блогът на Илия Михайлов

Помня добре онзи слънчев, студен мартенски ден миналата година, когато бях поканил Иво на гости в училището, за да докосна децата до него и новата му детска книга „Тони и Гари обикалят света“.
Помня щастието в очите на малчуганите, наобиколили го с любопитство и интерес, задаващи му хиляди въпроси, прегръщащи го, снимащи се с него.
Помня търпението и обичта, с която той обръщаше внимание на всеки един от тях и им отговаряше.
След като всичко приключи, преди да си тръгне обратно за София, той ми каза:
– Покажи ми паметника на Хаджи Найден Йованович.
Заведох го в сърцето на някогашния татарпазарджишки квартал „Чиксалън“ и двамата се спряхме пред бюста на първия български пътуващ книжар. Умишлено изостанах малко назад. Иво извади телефона си, направи снимки, след което помълчахме няколко секунди. Сякаш негласно отдавахме почит пред този малко известен български будител. После Иво поклати замислено глава и се отправихме към колата му.
Тогава все още не знаех, че именно книжарят от Татар Пазарджик ще бъде един от героите в новата книга на Иво – „Моите вдъхновители“. Днес вече разбирам, че точно по тази причина сме били там. Иво най-вероятно е искал да придобие някаква представа, някакво усещане, някакъв импулс от паметника, който пък е дело на моя приятел – скулптора Спас Киричев.
Предполагам, че Иво е искал нещо, което да провокира финото му чувство за историчност, което винаги е било гаранция за любознателност, богата обща култура и емоционална интелигентност на притежателя си.
Година по-късно, още с първите страници от книгата, почувствах как някаква невидима ръка ме хвана за гърлото и леко започна да ме стиска. Усетих онази уникална, по сиромаховски сурова и безкомпромисна откровеност, въплътена в тези над двеста страници нерафинирана обич към България.
Не, там няма да откриете захаросания патриотизъм, който ни натрапват отвсякъде – прилежно сресан на път и с фонданена глазура от хиперболи, готов за полуфабрикатна консумация в социалните мрежи с цел събиране на лайкове. Това по-скоро е неудобно, като камъче в обувката, и до болка честно преклонение пред всички онези – знайни и незнайни герои, които сме недооценили, незаслужено осъдили на забрава или такива, за които и до днес не сме и подозирали, че съществуват.
Книгата ще ви срещне с бащите на българската нация: Васил Левски, Христо Ботев, Иван Богоров, Петър Берон, Захари Стоянов, Алеко Константинов, Пейо Яворов, Димчо Дебелянов, Васил Гендов, полк. Борис Дрангов, Димитър Списаревски и др.
Но ще научите и имената и историите на по-малко известни личности като д-р Марко Павлов – първият български дипломиран лекар, споменатият вече Хаджи Найден Йованович – първият пътуващ книжар в българските земи, Младен Павлов – даскалът от Козлодуй, който единствен посреща четата на Христо Ботев на българския бряг, първият български изобретател Стефан Тошкович от Калофер, фабрикантът Мито Орозов, първата „Мис България“ Люба Йоцова и още много други.
В тези страници ще откриете редове, които ще ви накарат да се гордеете, но и да се срамувате; да си задавате въпроси като:
„Защо сме такива?“, „Какво ни прави такива?“, „Докога ще сме такива?“, „Завистта и злобата запазена българска марка ли са?“.
В този смисъл книгата е и сполучлива вибрация върху народопсихологията ни.
Всъщност винаги съм твърдял, че ако някой ден се организира световно първенство по злоба и завист, страната ни по подразбиране ще бъде един от домакините на този форум.
Българската злоба и завист са като киселото ни мляко – уникални по своя състав, бактерии и киселинност.
Зачитането на авторитетите, признаването на таланта и успехите на някого винаги са били проблем за нашего брата.
„Моите вдъхновители“, според мен, няма претенции да се хареса на всички. Иво не тръпне в очакване за всеобщо одобрение. Той винаги е имал смелостта да не бъде харесван, изразявайки свободно мнението си.
По-скоро в книгата се усеща стремежът му да бъде истински и честен – сам със себе си и с читателите, оставайки по този начин един от онези – „изправените хора“, както сам нарича в една от импресиите си тримата мъже, взели участие в Горянското движение.
Но „Моите вдъхновители“, според мен, е и книга за вярата в българския гений и надеждата, че ще го имаме повече около себе си, че ще го срещаме по-често през поколенията, че е жив и го има, за да вдъхновява.
Поради всичко това очаквам с нетърпение края на следващия месец, когато ще имам удоволствието и отговорността да срещна Иво и „Моите вдъхновители“ с четящите хора на Пазарджик.