ДЕСЕТ ДНИ ПРЕДИ КОЛЕДА

Тя седи на старата зелена пейка отстрани на градския пазар, точно между павилиона за скара и кафе машината, на която гордо се пъчи метална табела с надпис „Търкай тук“.

Стъпила е на част от счупена щайга, за да пази, доколкото е възможно, краката си от сухия декемврийски студ, който обикаля сергиите с праз, тикви, ябълки и всичко, което може да се намери по това време на годината. Този нагъл бездомник се шляе безцелно наоколо. Спира се тук-там. Щипе безразборно купувачи и продавачи по измръзналите лица, а щом му омръзне, хуква да проверява нещо в гаражите на близкия жилищен блок.

Пуши ѝ се, но ѝ е студено и това засега надделява над страстния пушач, който живее в нея още от времето, когато цялата страна всяка вечер си задаваше един и същ въпрос: „Кой уби Лора Палмър?“. Бяха хубави години, но тогава тя все още не го осъзнаваше. По стара, колкото света, традиция човек често оценява нещо едва след като го загуби.

През няколко минути вади ръцете си от джобовете на кафявото си яке от промазан плат, духва енергично в шепите си един-два пъти, за да ги стопли, и отново ги прибира. Усеща как обветреното ѝ лице и зачервените ѝ бузи се превръщат в нещо като церемониална африканска маска и си обещава, че ще си купи онзи крем от 22 лв., който ѝ се стори прекалено скъп миналия месец. Каквото ще да става, ще си го вземе! Един път се живее!

Докато гледа как младият продавач на кюфтета и кебапчета отсреща се суети около скарата си като истински алхимик, тя осъзнава, че вече почти цяла седмица е тук. Продава елхи, но все още никой не ги купува. Вярно е, че до Коледа има около десетина дни, но усеща, че нещо не е както предишни години. Хората сякаш не са сигурни, че празникът ще го има, че някой няма да го отмени в последния момент поради покачване на броя или процентите в нечия статистика. Затова, като че ли, избират по-скромния и тих начин да отбележат събитието, вълнуващо целия християнски свят. Умориха се да се страхуват може би. Може би им писна, но все пак си имат „едно наум“ за заплахата, чието име започва с поредната буква от гръцката азбука.

Но какво е Коледа без елха в един дом и без „Сам вкъщи“, разбира се? Все едно да ти сервират шкембе чорба без оцет и чесън. Или да видиш Къци Вапцаров по телевизията, но без „Колелото на късмета“. Няма същия вкус, същия мирис, същото усещане.

Мисли за дъщеря си, която работи и живее в Гърция. Не се е прибирала вече цяла година. Мисли и за мъжа си, който отново е някъде по пътищата на Европа с камиона си. Откакто работи като международен шофьор, го вижда все по-рядко – за по няколко дни в месеца. И двамата ѝ липсват – всеки по свой собствен начин. Без тях в семейната гарсониера е толкова празно, пусто – само спомени и тишина, сякаш полепнали по стените и мебелите. Понякога дори не ѝ се прибира, защото знае, че ще намери чехлите си точно на същото място, където ги е оставила сутринта, преди да излезе.

Тя все пак пали цигара, загледана в градския пейзаж около себе си – къщи, блокове, улица с няколко неравности и препятствия по нея. Спомня си как като момиче колекционираше пощенски картички – изгледи от красивите места на България и чужбина. Проумя още тогава колко лесно е да видиш красотата в нейния рафиниран вид – колосана, полирана и шлифована. Лесно е да я разпознаеш в снимка на плаж със ситен пясък и платнен хамак, опънат между две палми точно на брега на океана.

По-трудно е обаче да я откриеш в това, което в този момент виждаш пред себе си. А пред нея е стар панелен блок с прострени по терасите гащи, чорапи и тениски. На преден план вижда детска площадка, в която от всички катерушки само една е здрава – ръждясалата метална космическа ракета от времето на зрелия социализъм. Сякаш безмълвно доказателство за надпреварата във въоръжаването по времето на Студената война.

– Добър ден! – чува тя изведнъж леко басов, но топъл глас, който идва някъде отстрани.