“Възлюбените“ (2022) – Боян Йорданов
Още с първите няколко страници усетих дебютния романа на Боян „Възлюбените“ (ИК „Жанет 45“) като своеобразен дневник на народностното осъзнаване – на онова толкова продължително пробуждане на чувството за принадлежност и културна идентичност у голяма част от българите в края на XVIII и началото на XIX век. Българското възраждане вече набира необратима сила, а църковно-националната борба, въжделенията за модерно образование и жадуваното освобождение постепенно се превръщат в общонародна кауза и необратими процес.
Знам от личен опит, че големите истории, славните подвизи и велики дела, за които често говорим, стават още по-вълнуващи и въздействащи, когато са разказани през всекидневието на „малките“ (разбирай обикновените) хора. Един от тях е главният герой в книгата – овчарят Велко, син на Григор от Зелин, Ловешка кааза. Един от онези хора, на които „небето им е ниско“, защото, както самият той твърди:
„Людете не се делят на лоши и добри, а на такива, дето небето им е ниско, и на такива, дето небето им е високо. Кога небето ти е ниско, усещаш оттам любов връз тебе да прииде и от тая любов ще остане и на други да даруваш. Тогава живението ти не е за умирание, а за учение. Кога пък небето ти е високо и далечно, като самин вълк си – все гладен и плашлив.“
Оригиналната стилистика и автентичният език, върху които е построен романът, създават удивителното усещане за уловен и съхранен дух на епохата. Въздействащо звучене, което не може да бъде постигнато без наличието на изключително литературно майсторство. Според мен това е висш пилотаж в литературата – умение, дадено на малцина автори, а Боян е един от тях. То е резултат както на безспорния му писателски талант и изключителното внимание към детайла, така и на неговата наблюдателност и стотиците прочетени, проучени и осмислени страници от книги и документи, свързани с конкретния исторически период. Този черен труд винаги съпътства подобни успешни исторически романи. Всъщност, същото важи и за втория му роман „Под месечината, огромна като тиква“. Това е нещо като мост между двете книги.
Друго, не по-малко важно достойнство на книгата, за мен, са дълбоко философските послания, изречени по простичък и естествен начин от Велко, Куно, Митре, Мано и останалите „възлюбени“. Те звучат разбираемо, на място и в точния контекст, но никога поучително или назидателно. По-скоро приличат на изстрадани истини, споделени непринудено, сякаш между другото, но останали дълбоко в паметта на споделящия ги. От онези истини, които не се нуждаят от обяснение, защото животът вече ги е доказал. Онези истини, написани сякаш с разкривен почерк на гърба на някоя кондика или еснафски тефтер.
„Възлюбените“ е и книга за любовта, която тук има особено звучене – малко по-грапаво, лишено от излишна сантименталност, но затова пък неподправено, истинско и смело. Любовта между Велко и циганката Ягула, която предсказва бъдещето на ръка. Тя го кара да приеме случващото се помежду им през един особен житейски хоризонт – като на единственото възможно „тук“ и „сега“. Любов, която не обещава вечност, но придава смисъл на мига.
Особено впечатляващи са и описанията на природата. В тях се усеща огромната обич на автора към гората, познаването на нейните тайни и онази рядко срещана способност да чуваш, разбираш и разчиташ езика ѝ. Природата в романа не е просто декор, на фона на който се развиват човешките истории. Тя е жив участник в тях – със свой характер, памет, мъдрост и собствено присъствие. Човек като мен, който обожава зимата, няма как да не бъде впечатлен от това снежно описание:
„И чудих ѝ се на зимата. Здрава зима, викаш. Като покри белият през ноември, та до април бяла зима се не види! Затисна къщи, вратици и друмища. Едни са комини останали да стърчат и дим из тях като изпъсени нишки започва да се вие, га че с тоя дим и молитвите си нагоре към небето човеците отправяха. Обратно пък едри бели парцали се посипваха досущ като брашно, кое направо от хромела на дядо Господ се ръси. Така си човеците и Господ приказват безсловесно. И тихо, та тихо! Кога вървиш, само стъпките си чуваш – хруп, хруп. Тогава, само в най-тихото, стъпките си ще чуеш. Овца може нейде да приблее, пес ще лахне, петел ще пропее, ще чуеш някоя балтия дървца да насече – и това е. И бяло, бяло, бяло… Кога вали, билата като в було се завиват, кога слънце грее, като че жарина около тебе върчи и от светлина не можеш да гледаш, въздухът бистър и омаен като гъсто вино. Върху белия всичко по-ясно се вижда. И кървта червена по-ясно се вижда, и човеците, кои инак на кал приличат, като тъмни сенки отдалече се виждат и пътищата им не могат да се скрият, та се четат като букви по книга…“
Като че ли едно от най-големите достойнства на „Възлюбените“ се крие и в способността ѝ да връща читателите си към онези простички, но все по-рядко забелязвани истини за човека и собствения му свят. Да напомни, че историята не се случва само в дворците, на масите за преговори и бойните полета, а и в душите на обикновените хора, в техните любови, страхове, надежди и всекидневни избори. Не само като дело на големите исторически личности, а и на хиляди безименни хора, които носят в себе си паметта, езика и вярата на своя народ.
Затова за мен „Възлюбените“ е много повече от исторически роман. Това е книга за човешкото достойнство, за паметта и принадлежността, за любовта като начин да останеш човек, да съхраниш себе си.
Книга за онова невидимо небе над нас, което понякога ни се струва толкова ниско, че можем да го докоснем, стига да не сме забравили как да обичаме. А и в крайна сметка не е толкова важно колко високо е небето над главите ни, а дали сме запазили достатъчно човечност, за да се надигнем на пръсти и да го усетим близо.
