Един червен микробус профуча с бясна скорост по широкия булевард, оставяйки след себе си облак уличен прах и няколко пожълтели листа, танцуващи влюбено около него. Възрастната дама, която вървеше по тротоара в този момент, задържа с усилие широкополата си старомодна шапка, за да не хвръкне от главата й, подгонена от вятъра. Спря се за миг и се обърна назад, изпращайки с поглед нетърпеливият шофьор и колата му. После промърмори нещо под носа си и отново пое по пътя си, дърпайки с премерено усилие и достойнство своята карирана пазарска количка на колелца. Есенното слънце вече се канеше даде всичко от себе си на този прозаичен ранен следобед, за да задържи още…

– Ех, да бях сега на техните години! – промълви замислено единият от двамата старци, гледайки към момчето и момичето, които седяха прегърнати на съседната шарена пейка в Градската градина. После свали каскета си и с блаженство почувства как сутрешното есенно слънце гали с меките си лъчи плешивото му теме, върху което бяха останали само няколко косъма, които се чудеха какво правят там все още. Другият старец погледна към влюбените тийнейджъри, които точно в този момент си правеха селфи. Разкопча копчетата на черния си елек без ръкави и отвърна на провокацията на своя приятел: – Нещо много си се разнежил. – После се подпря на бастуна си и се загледа…

Голямото куче тромаво се подаде през входната врата на блока. Спря се за миг и огледа с любопитство кварталния парк, окъпан от лъчите на плахото септемврийско слънце. После лениво разтръска наляво-надясно дебелата си козина с цвят на ръжда и се спусна надолу по стълбите. Подуши с интерес една от предните гуми на зеления форд ескорт, спрял на паркинга, и погледна с очакване към входа. Оттам след секунди се показа висока жена на около четиридесет години. Късата й коса беше небрежно прибрана зад ушите. Жълтата й тениска и късите джинси издаваха нежеланието й да се примири с мисълта, че лятото полека-лека си отива. Сякаш това беше нейният символичен протест срещу есента,…

Затварям очи и съм там – в тази наша първа обща снимка – в година 2008-ма. Пресният сняг е затрупал грижовно парка. Комините на близките къщи издишат отегчено кълбета сивкав дим. Една покрита със скреж пейка е потънала в мълчаливо очакване. Мирише на студ и въглища. Само няколко премръзнали врабчета подскачат по побелелите покриви на близките къщи. Някъде, от дворовете зад нас, се чува кучешки лай. Ниското зимно слънце уморено се спуска над Шуменското плато, за да сложи край на късия декемврийски ден. Не спираме да говорим за какво ли не, а от устните ни излиза пара. Сякаш се опитваме да сгреем с дъха си този блажен миг на споделеност.…

Сивите облаци на задушната юнска вечер обгръщат блоковете на жилищния квартал като памук в кашон със стари новогодишни играчки. В градинката, потънала в зеленина, няколко, отегчени от дневната доза онлайн обучение, деца си подхвърлят една шарена плюшена играчка. Подвикват си весело. Закачат се и се смеят, докато един малчуган със сини очи кара в кръг около тях голямо колело, за което все още не е пораснал достатъчно. Леко се надига от седалката при всяко завъртане на педалите. Стиска кормилото с такова старание и чувство за отговорност, сякаш изпълнява някаква задача, свързана с националната сигурност. Двама приятели на средна възраст седят на близката пейка и си спомнят един по един всички…

– Брей, че кога стана обяд?! – каза най-възрастният от тримата работници, които вече няколко седмици работеха по основните на новата жилищна кооперация. Той беше нещо като техен бригадир. После свали старата си бейзболна шапка с мрежичка на темето и погледна нагоре към кадифено синьото небе и майското слънце. То вече се бе превърнало в голямо златножълто копче, която нечия ръка сякаш беше завъртяла, за да усили обедната жега и задух. Бригадирът притвори за миг очи и се заслуша в песните на градските птици, които долитаха от близките дървета и които той и колегите му заглушаваха постоянно с машините си по време на работа. След няколко секунди на блаженство избърса…

Месец май вече е тук. Донесъл е със себе си толкова много подаръци, които много от нас преди време приемаха просто за щрихи от пейзажа. Прекрасните аромати, които се носят от шарената шумоляща рокля на госпожица Пролет. Концертите на градските птици, в които толкова обича да се изявява солистът кълвач. Жаждата за живот и онзи свещен човешки стремеж към новото начало – „туй наше вечно утре“. Усещам как слънцето се закача с мен и ми е приятно. Прави върху лицето ми своите „слънчеви зайчета“, докато вървя под разлистените клони на дърветата по павираната улица. Някаква радостна възбуда сякаш тича палаво от единия до другия й край, чука по вратите на…