Вече повече от половин час с Валка вървим през гората. Малкото планинско градче е някъде зад нас със своите проблеми, тревоги и надежди. С пушещите си вече комини, продавачите на зеле по улиците и картоиграчите в задните дворове на къщите. Събота е. Всеки се справя с есенната лежерност посвоему.Сякаш сме попаднали в една огромна прегръдка, която иска да ни приласкае и да ни предпази. Иска да ни разтърси нежно, за да изпадат от нас страховете ни.Усещам как шума от колите, които минават по близкия път, се удря в гъстата преграда от надвиснали клони и храсталаци и ядосан се връща обратно. Прилича на нахална конска муха, която се опитва да премине…

Двамата са седнали в полупразната чакалня на гарата, докато новият ден отвън се все още се събужда. Подпрели са няколко въдици на стената. А на земята до тях се е настанил удобно плетен кош, който определено е връстник на зрелия социализъм. Има и една бяла пластмасова кофа от маслини, пристигнала по неведомите пътища божии от братска Гърция. По-възрастният някак е успял да намести големия си корем между свитите си и широко разтворени крака. Обут е в стар и мръсен войнишки панталон и от време на време проверява дали крачолите му са добре подпъхнати в черните му гумени ботуши. Зеленото му яке от промазан плат, чийто цип не помни кога за…

Октомврийското слънце се усмихва през училищните прозорци. Лъчите му галят нежно лицата на малчуганите, които сноват напред-назад по коридорите. Междучасие е – сакрални минути, които по своето значение и важност биха могли да се сравнят само със стъпването на човек на Луната. Няколко палавници се гонят около една от колоните във фоайето. Други обсъждат нещо много важно, облегнати на парното. Три млади дами от шести клас са подпрели телефон на перваза и танцуват някакъв странен танц, който веднага ще бъде качен в Tik Tok. Всичко си е както преди вируса, само дето не мога да видя изцяло щастливите детски лица, скрити под маските. Добре, че очите могат да говорят. Стига…

Светлините от уличните лампи суетно се оглеждат в локвите, образуващи истински малък архипелаг върху горкия изтормозен асфалт. Поредният дъждовен есенен ден сякаш е седнал за малко в празната чакалня на автогарата и се готви да заеме мястото си на календара. Сутрешната меланхолия се допълва от дует „Авеню“, които се чуват от някакво радио наблизо да възпяват „за кой ли път“ своето „Бягство“. Продавачката на единствената билетна каса, която работи, брои някакви пари, записва нещо и мърмори под носа си. На сектора е паркиран стар автобус, който ако се съди по следите от надписи на немски език, някога е служил вярно по пътищата на федералната република. Търпеливо изчаква шофьора си да…

– Ето го – това е разклонът за селото. – каза шофьорът на малкия раздрънкан автобус и се обърна през рамо към единствения си пътник. – Какво реши? Тук ли слизаш или да карам към града? Слаб мъж около тридесетте, беше седнал припряно на двойната седалка зад шофьора и се опитваше да вземе някакво решение. По изпитото му лице си правеха компания следи от безсъние и няколко бръчки, оставени от безмилостното длето на грижите. Беше облечен в тънко зелено яке и дънки, които му бяха малко големи. В едната си ръка стискаше очукан телефон, който явно помнеше и по-добри времена, а другата беше пъхнал в джоба си. Навън новият октомврийски…

Влакът се носеше с лежерна скорост по релсите като меланхоличен пътник, който знае, че трябва да отиде някъде, но не бърза особено много. През широките панорамни стъкла, една след друга, се сменяха красиви и тъжни гледки. Изгорели стърнища и буренясали ниви  се редуваха изоставени сгради и трафопостове. Електрическите стълбове – тези бдителни стражи – се мяркаха отвреме навреме, за да напомнят за себе си и да внесат нужното спокойствие. Окъпана в жълто, червено, кафяво и зелено, планината стоеше уморена далеч на заден план като пъстър фототапет от времето на социализма. Може би подтикнат от някакъв закъснял импулс по лятото, есенният вятър гонеше мръсно белите облаци в небето, подканвайки слънцето да…

Вече е почти обяд. Гладен съм. Усещам как стомахът ми започва да протестира като полски синдикалист от „Солидарност“. Не съм слагал нищо в него от снощи и той явно ми е сърдит. Озъртам се за някое подходящо място, в което да се погрижим един за друг. Блуждаещият ми поглед изведнъж съзира дървен павилион със сръбското знаме на него. А надписът „Сръбска скара“ в този момент ми изглежда като красив изглед от остров Санторини. Сега вече знам как се е чувствал Христофор Колумб, когато на 12 октомври 1492 г., съзрял в далечината карибския бряг. Задавам си въпроса, на който човечеството така и не може да отговори цяла вечност: „Що за хора…

Имаше още половин час, а аз вече бях в подлеза, когато чух гласа на диспечерката по радиоуредбата: „Бърз влак 1622, от Пловдив за София, ще замине от 1-ви челен коловоз, в 7.00 ч., западна част на гарата“. Жената звучеше така сякаш страда от синузит и е много заета. Но въпреки всичко великодушно е намерила време да съобщи тази изключително важна информация на сънените пътници и продавачките на билетните каси, на които им беше все едно. Облачната есенна сутрин вече беше пристигнала отнякъде на перона, смесвайки се с миризмата на влак, цигари и банички. Подминах двамата бездомници, които все още спяха на металните пейки отвън и се качих в последния вагон.…