Има такива книги, които така те грабват, че в един момент ти самия започваш да се плашиш, че много скоро текста между двете корици ще свърши, а книгата тъжно ще застане на пост в библиотеката. Тогава започваш да „пестиш“ всяка страница, забавяш умишлено темпото, за да се насладиш по-дълго на магията написаното. Поне при мен е така. За пореден път се убедих в това с помощта на „Свети Никола от Залива на подковата“ и Екатерина Костова. Това е една човешка история, която аз почувствах близка и истинска, без пудра и грим, без фалшиви сантименталности и хепиенд, една семейна история от живота и за живота. Изобщо, едно от основните достойнства на…

Мръсно белите облаци, надвиснали над гарата, са се сгушили един в друг, като стадо настръхнали изплашени овце. Слънцето явно отново си е взело почивен ден, а юни си отмъщава на хората за нещо, с което без да разберат, са го обидили. По празния перон вятърът гони една използвана маска за еднократна употреба. Търкаля я закачливо насам-натам, докато реши какво да я прави. После изведнъж хуква нанякъде в съвсем друга посока, сякаш е забравил печката включена. Мирише на дъжд, но все още не вали. Може би днес ще се размине. Може би лятото все пак ще събере смелост и ще дойде най-накрая, за да зарадва всички, които го чакат. Едно лято…

Тишината на юнското утро удобно се беше настанила в празния все още подлез пред гарата. Само продавачът на банички, червендалест шишко с малки очички, гледаше със задоволство и гордост витрината на баничарницата си. Баници, тутманици, кифли и какви ли още не тестени произведения на изкуството очакваха търпеливо най-ранобудните пътници, които да изкушат. Една възрастна дама с тъжно лице, която всеки ден продаваше билки и подправки точно до павилиончето за пижами, вече разстилаше голям стар чаршаф, върху който да подреди своите лечебни треви и лозови листа, надиплени грижливо във вързопчета. Отнякъде скоро се появи млад мургав мъж с мръсна коса и странен поглед. Беше обут в къси панталони и вълнени чорапи…

Продължаваше да вали вече цял следобед, меланхолично и някак умиротворително. Едрите дъждовни капки се спускаха монотонно от небето, което беше свъсило веждите си – гъстите сиви облаци, надвиснали като обвинение над големия град. По улиците му се виждаха само коли със запалени фарове, нарушаващи от време на време покоя и блаженството на локвите, които бавно се превръщаха в подобия на микроязовири. Дори вятърът се беше скрил някъде на сухо заедно с уличните котки, за да не пречи на тази дъждовна градска нирвана. Бързах мокър от спирката към вкъщи, копнеейки за един хубав чай в очакване на уютна вечер с Валка и пореден епизод от „Короната“. Има нещо много семейно в…

(Докато чакам с нетърпение излизането на книгата на моя съратник и приятел Илиян, я прочетох и нахвърлих няколко реда за нея и за него.) Помня онзи намръщен и дъждовен следобед, в който се чухме с Илиян по телефона и се разбрахме да се видим. – Искам да ти покажа нещо. – бяха думите му, с които завършихме разговора си. Малко по-късно, вече бях на път към мястото на срещата ни – офисът на фондация „Арт Ангел“. Вървях по градските улици, а мислите ми ме върнаха година назад, когато той се готвеше да стартира своя проект „Езолигенция“. Стояхме с него в празното все още помещение и разговаряхме. Илиян беше решен да…

Изкъпаното от снощния дъжд майско утро вече се разхождаше по улиците на големия град. Най-ранобудните слънчеви лъчи нежно се отразяваха в мръсните прозорци на гарата. Играеха си палаво на слънчеви зайчета и после уморени падаха пречупени от другата страна – в празната все още чакалня. Миришеше на липа от съседната градинка и на топли закуски от баничарницата, на чиято врата гордо висеше надписът „Пекат се на място“. Сякаш това бе някакъв сертификат за качество, нещо от рода на „Произведено в Германия“. Върху каменния перваз на подлеза, точно срещу входа на гарата, бяха насядали колоритна група абитуриенти, явно прекарали бурна бална нощ. Личеше си по уморените им недоспали физиономии, измачканите кринолини,…

– Има време. – каза сякаш на себе си незрящият човек. – Има още цели 15 минути. – после се подпря на белия си бастун и се наслади на останалата част от цигарата си. Беше около четиридесетте, с прошарена коса, грижливо сресана назад. Обут в черни панталони и облечен в старомодно кожено яке, поизтъркано на лактите. Слънчевите му очила бяха леко наклонени на носа му, като че ли всеки момент щяха да паднат. Спътникът му, младеж със зелен избелял суитшърт, скъсани дънки над глезените и платнени кецове, огледа празния перон и голямото електронно табло в средата на гарата без да каже нищо. Погледът му се спря върху една от продавачките…

Днес си спомням за един човек, когото винаги ще помня и ще пазя в сърцето си – проф. Георги Бакалов (1943 – 2012). Имах възможност да бъда сред щастливците, които посещават неговите лекции по история на Византия в средата на 90-те години на миналия век в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Той рядко се усмихваше и никога не говореше празни приказки. Имах чувството, че този човек беше дал обет от устата му да излиза само полезна информация. Още щом прекрачеше с достолепие прага на култовата 23-та аудитория, всички млъквахме респектирани, връхлетени от невероятната му харизма, която сякаш вървеше пред него и тържествено обявяваше: „Идва василевсът!“. Проф. Бакалов бавно окачваше картата на…

„Пущай хляба си по водите, защото след много дни пак ще го намериш“ Еклесиаст 11:1 Четиримата старци са застанали по средата на моста, надвесили надолу през перилата побелелите си глави, загледани в пенливите бързеи на реката, която днес тече някак по-енергично. Зад гърбовете им, сякаш надигайки се на пръсти, покровителствено се извисява планината. Вятърът услужливо гони, като овчарско куче, няколкото пухкави облаци в синьото небе, за да направи място на лъчите на майското слънце. Покрай тях минават две майки с детски колички и един забързан колоездач. Малкият град вече е буден. Кварталните кафенета се подготвят да посрещнат армията от потенциалните си клиенти, които толкова дълго не можеха да обслужват. Хората…