Помня, че бяха изминали 7-8 г., откакто работех като учител. В една топла октомврийска вечер, след шестия част на втората смяна на СУ „Георги Брегов“ гр. Пазарджик, взех чантата си и си тръгнах за вкъщи. Само 100-ина метра, след като излязох от училище осъзнах, че всъщност съм взел със себе си дневника. (Добрият стар хартиен дневник се беше превърнал в мой най-близък приятел, с когото всеки ден имахме какво да си кажем. Понякога той ме ядосваше, понякога аз него). Веднага се върнах обратно. Жените вече се канеха да заключват. Лилия  ме посрещна с думите: – Какво забрави, Иле? Отговорих засрамено: – Да оставя дневника. Тя ме погледна с добрите си…

Вече повече от три часа пътуваме с Валка, а сме още на половината път. Умората и отегчението се разхождат доволни по коридора на влака и от време на време хвърлят по един тържествуващ поглед към нас и останалите нещастници в задушните купета. Отворили сме всички прозорци, но единственото което се усеща, е как горещият вятър играе на гоненица сам със себе си. Затварям за миг очи се опитвам да се прехвърля на някое по-приятно и прохладно място – някъде на сянка в мислите си, но нещо не ми се получава. Миризмата която ме боде от време на време в носа, обзалагам се, е същата, която през XV-XVI в. са усещали…

Гледах Perfect Strangers преди много години. Смеех се през сълзи на приключенията на Балки и братовчед му Лари. Тези дни преглеждам сериала отново, но с други очи, и откривам послания във всяка серия. Послания за добро, за надежда, за вяра в хората и повече доверие помежду им, за човещина. Да, поднесени са по онзи наивно-романтичен начин, така характерен за 80-те години на миналия век, но мисля, че са много актуални и нужни и днес. А Балки, за мен, е неповторим събирателен образ на всички тези послания, които сякаш нашепват на езика на остров Мипос: – Опомни се! Вярвай в Доброто! Направи го заради себе си! Заслужава си – дори и само, за…

Помня първият и единствен път, когато видях Иван Налбантов на живо. Беше една зимна облачна сутрин на автогара „Юг“ в Пловдив преди няколко години. Той чакаше автобуса за София. Бях се качил вече в моя автобус на съседния сектор и понечих да сляза, за да му изкажа уважението си, но в този момент шофьорът ни отиде някъде, затваряйки вратите след себе си. Можех само да го гледам през мръсния прозорец, по който бавно се лепяха падащите тихо снежинки – скромен и някак достолепен човек с благ и смирен поглед, който чакаше. Видях как изведнъж зад него нетърпеливо запристъпва от крак на крак, за да се сгрее, някаква млада жена, увита…

– Оооо, младежи! Как е настроението? – жизнерадостно почти се провикна служителката на БДЖ към групата пенсионери, които седяха кротко на празния перон. Поредното закъснение на бързия влак за Варна явно не ги притесняваше особено. Може би, защото на тяхната възраст времето вече има малко по-лежерно усещане само за себе си, изпълнено с много повече търпение и условни наклонения. А и морето, за където се бяха запътили, така или иначе, нямаше да избяга. За мъжете, които бяха отишли по-настрани да изпушат по една цигара, това бе удобен повод да продължат разговорите си за политиката, които и без това водеха ежедневно в пенсионерския клуб. Обсъждаха въпроси от националната сигурност и състоянието…

Четох „Завръщане в Брайдсхед“ преди години, след като вече бях гледал сериала-шедьовър от 1981 г. с Джеръми Айрънс, Антъни Андрюс, Джон Гилгууд, Лорънс Оливие. И до днес не мога да реша кое ми харесва повече – книгата или филмът. Не че едно такова сравнение е уместно, дори изглежда глупаво, но нищо човешко не ми е чуждо. На пръв поглед това е книга, посланията в която изгледат далечни за нашите географски ширини и душевност. И няма как да е иначе, когато става дума за проблемите на английската аристокрация в края на Едуардианската епоха и душевните терзания на дендитата от Оксфорд. За пуританските нрави на Острова книгата и без това е била…