Кафемашина съм на тази улица вече четири години. Първо бях от другата страна на тротоара – точно до магазина за риба със синята врата, който вече не работи. После собственикът ми ме премести тук. Ако някой ви каже, че е много лесно да бъдеш улична кафемашина, не му вярвайте. Знам го от опит. Ако обаче същият този някой твърди, че е много лесно да бъдеш улична кафемашина в малък град, то бъдете сигурни, че той откровено се опитва да ви прави на глупаци. Едно от най-големите неудобства на тази наша, според мен, толкова достойна, хуманна и обществено полезна мисия, е животът на открито, който водим, по стечение на обстоятелствата, всички…

На перона съм. Потропвам ритуално с големите си туристически обувки, за да се стопля. (Добре, че днес си обух по-дебелите чорапи). Сякаш танцуваме някакъв странен зимен танц с поредната студена януарска сутрин. Тя ме държи здраво в ледената си прегръдката, а аз я настъпвам непохватно от време на време. Въртим се заедно под козирката, докато бавно оглеждам гарата и всички пътуващи братя и сестри. Виждам как дъждът упорито продължава да вали. Усещам желанието, което напира у него, да превърне ситните си капчици в бели пухкави снежинки, но все още като че ли събира смелост за тази магическа метаморфоза. Прилича на дете, което се засилва да скочи от малкото си дървено…

Джеси беше стар мъжки фокстериер с благ характер и изразителни, малко тъжни очи, които сякаш говореха на всеки, който с душата си умееше да разбира този тайнствен език. Е, понякога беше малко своенравен по време на лов и забравяше да се подчинява навреме на командите на собственика си – дядо Миро. Старецът обаче го обичаше и не му се сърдеше. Гълчеше го нежно и съвсем протоколно и го наричаше „калпазанин“. А след като получи инфаркт преди три години, спря да ходи на лов и да използва инстинктите на Джеси, който се превърна преди всичко в негов единствен другар в живота. Двамата живееха честити в старата схлупена къща, точно срещу градския…

Той не отиваше никъде. Нахлупил старата си филцова шапка и загърнат в овехтелия си син балтон, вървеше без цел и без посока по улиците на малкия сив град, в който беше роден преди повече от седемдесет години. Възрастните хора умеят това. Те често излизат навън просто ей така, без конкретна причина. Искат само да споделят самотата си с непознатите минувачи по улиците. Да свалят за малко от духовните си рамене този невидим товар, с който всеки ден изкачват Планината на своето ежедневие. Да „убият“ няколко часа. Времето минава особено бавно, когато осъзнаеш, че вече не си нужен някому така, както преди. Нищо чудно именно това да се окаже и една…

Тя седи на старата зелена пейка отстрани на градския пазар, точно между павилиона за скара и кафе машината, на която гордо се пъчи метална табела с надпис „Търкай тук“. Стъпила е на част от счупена щайга, за да пази, доколкото е възможно, краката си от сухия декемврийски студ, който обикаля сергиите с праз, тикви, ябълки и всичко, което може да се намери по това време на годината. Този нагъл бездомник се шляе безцелно наоколо. Спира се тук-там. Щипе безразборно купувачи и продавачи по измръзналите лица, а щом му омръзне, хуква да проверява нещо в гаражите на близкия жилищен блок. Пуши й се, но й е студено и това засега надделява…

Поредният ден от ноември. Онзи момент, в който г-жа Зимата все още пише увода на своята тазгодишна история преди да пристъпи към изложението. Студено е. Вятърът е смразяващ. Имам чувството, че тази сутрин, преди да излезе навън, се е скарал жестоко с жена си без да успее да дори да допие кафето си и сега си го изкарва на мен и неколцина други нещастници, които чакаме тролея. Има още дестина минути до тръгването му по разписание, но вместо да дойде на спирката при нас, да отвори великодушно врати и да ни приюти в топлата си прегръдка, водачът му го държи да почетно разстояние, напълно в духа на социалната дистанция. Гледа…

В памет на един живот, който бе прекъснат преждевременно. Седя на пейката пред един магазин и чакам Валка. Затворил съм очи и усещам как лъчите на ниското ноемврийско слънце галят нежно лицето ми. Какъв страхотен ден само! Чувствам се като истински котарак – един от онези рижави охранени мързеливци с дълги мустаци и загладен косъм, които живеят в блаженство на забавен каданс. Чувам около себе си глъчката от Главната. Обичам тази експлозия от звуци и аромати, които на пръв поглед са толкова хаотични, безразборни и всеки за себе си, но всъщност са в уникална симфония – гласът на града, в който нещо се случва постоянно, където носейки се по Марица,…