През цялата нощ валя. Заспивайки, дълго чувах как големите капки на летния дъжд, умиротворяващ и настоятелен като опитен любовник, тихо трополят по стъклото на прозореца и изчезват безследно някъде в тъмнината. Струваше ми се, че Майката Природа унесено свири на пиано някаква своя нежна мелодия, която доведе след себе си изкъпаното нетърпеливо неделно утро. Слънцето се опита да си проправи път през надвисналите сиви облаци, които явно нямаха намерение да си ходят. Огледа се суетно в локвите по улиците на големия град и пак се скри някъде зад съседните блокове и къщи. Забелязал съм, че понякога то е доста своенравно. Прави си каквото си иска без да се интересува от…

Гледах през терасата как лежерният неделен предиобед наднича любопитно в стаята, прокрадвайки се през прането на жена ми. После му омръзна и хукна като безгрижно дете нагоре-надолу по нашата улица. От нейните две страни дърветата бяха надвесили разлистени клони едно към друго в красив зелен шпалир. Юнското слънце едва си пробиваше път през тях, правейки шарена сянка. Котките от кварталния прайд обаче бяха налягали на припек на тази част от тротоара, която слънчевите лъчи къпеха щедро. Целият котешки прайд търпеливо чакаше жената с тъжния поглед от съседната кооперация, която всеки ден ги храни с гранули. Тя прилича на Грета Тунберг само че на петдесет и няколко години. Предполагам, че така…

Бай Данчо беше енергичен старец на седемдесет и няколко години, който винаги намираше начин и смисъл да се усмихва на другите хора и да бъде добър с тях. Беше си патил от това неведнъж, но нищо така и не успя да изправи тази гърбица в характера му. В пристъпи на моментно разочарование, той самият няколко пъти беше давал под съд този свой проклет порок. Обвиняемият обаче винаги успяваше да се измъкне с оправдателна присъда, възползвайки се от благоволението на съдебните заседатели – вроденият алтруизъм на бай Данчо и добротата на сърцето му, преживяло преди време един малък инфаркт. Може би по тази причина жена му, леля Софка, често му повтаряше…

Отворил съм тефтерчето на Левски, докато влакът се носи по железните пътища на републиката, за която Апостола така силно мечтае и вярва, че един ден ще я има – „чиста и свята“. Взел съм го със себе си, защото обещах да го покажа на младите хора от 10-ти клас. Взирам се в почерка на най-достойния българин. Попивам за пореден път всичко написано от ръката му. Опитвам се да си го представя как прегърбен на някое трикрако столче пише тези толкова лични редове: „Току-що се яви зората. В един прекрасен майски ден. Излязох аз из одаята душевно много сокрушен. Но где, към кого да тръгна? Кой може да ме утеши? Към…

Вече миришеше на дъжд. Сиви облаци се появиха изневиделица и с нетърпеливо любопитство на деца, пускащи хартиени лодки в реката, се настаниха в небето над малкия тъжен град. Откъм планинските склонове отсреща проехтя гръмотевица. Палавият пролетен вятър разлюля разлистените клони на дърветата, строени от двете страни на булеварда, водещ към крайните квартали. В гробищния парк наблизо, както винаги, тишината и вечността си правеха компания, като две отегчени стари моми, пиещи мълчаливо сутрешното си кафе за пореден път. Тук-там се виждаше някоя приведена човешка фигура, която чисти нечий буренясал гроб. Грижата за мъртвите и тяхната памет винаги е била и ще бъде особено важна хранителна добавка за съвестта на живите. Нещо…

Говорим си с шестокласниците за османското завладяване на Балканите през XIV в., гражданската война във Византия (1341 – 1347) и управлението на цар Иван Александър в България (1331 – 1371). Изведнъж нещо пада от първите чинове и се търкулва към мен. Поглеждам в краката си – самоделна топка, направена от хартия и облепена с тиксо. В първия момент, инстинктивно, понечвам да я ритна като в доброто старо време, когато играех защитник в квартала. После се навеждам и я вземам без да кажа нищо. След часа ме настига малка делегация. Спират ме и главният преговарящ ме пита с чувство на вина в гласа и умоляващ поглед: – Може ли да ни…

Чу се леко пръщене по високоговорителите, след което гласът на диспечерката бодро съобщи, че „бързият влак за София ще замине от първи челен коловоз, западна част на гарата“. Бездомникът, който се беше сгушил в далечния край на празната студена чакалня, точно до кафемашината, се размърда. Отвори очи и погледна с безразличие наоколо. Провери нещо в найлоновата торбичка, която стоеше наблизо. Намести под себе си кашона, който беше постлал върху пода, придърпа стария си мръсен юрган и отново се зави презглава. Пречупвайки се през мръсния прозорец, лъчите на ниското мартенско слънце падаха върху сергията за вестници и списания. От нея вече надничаха гордо заглавия, от които човек можеше да настръхне от…

– Не можеш да ме караш да избирам между теб и детето! Нямаш право! Не е честно! – казва по телефона младата жена, която чака на спирката заедно с мен и сивото мартенско утро. От другата страна мъжки глас започва да крещи някакви обидни неща в слушалката и после затваря. В следващите няколко секунди се чува истинска канонада от съобщения в месинджър. С периферното си зрение я виждам как плаче. Погледът ѝ трескаво препуска отвесно и водоравно по терасите на панелния блок отсреща, като че ли решава някаква призрачна кръстословица. Лицето ѝ обаче излъчва особено достойнство, тиха увереност и исполинска сила. Ненадейно си спомням за един приятел от казармата, който…