Беше точно 5.30 ч. по Гринуич. Алармата на телефона се включи. Дамян бавно се събуди и отвори очи. Напоследък спеше зле. Лягаше си по-рано вечер, прочиташе няколко страници от някоя книга, която му даваха от време на време други българи емигранти тук, в Северен Лондон, с които напоследък все по-рядко се срещаше. После гасеше нощната лампа на шкафчето до себе си и очакваше сънят му да го споходи като тайнствен гостенин, но той все закъсняваше като български влак. Дамян се въртеше в леглото си и мислеше за хиляди неща, които се надбягваха в главата му. Мислеше за семейството си в България, което беше оставил там вече повече от девет години,…

Преди 43 г. Bon Scott (1946 – 1980), AC/DC, завинаги напусна този свят. За съжаление, нямам честта да го познавам лично, но всички ние – милионите фенове на бандата в цял свят, пазим в себе си някакъв свой негов образ, някакъв свой Бон. За едни той е пияница, женкар и побойник. За други – лошото момче, за което адът не е опасно място. Трети виждат в него символ на живота на скорост по магистралата към ада, достигнал до ръба и паднал в обятията на дебелата Роузи… За мен Бон е брилянтен глас, чаровна усмивка, дяволит подканящ поглед, обаятелна харизма, поетичен и музикален талант, чувство за хумор и една бутилка Jack…

Православен християнин съм. Поне се опитвам да бъда такъв, но имам проблем с Втората Божия заповед, защото притежавам своите литературни идоли, на които се кланям в душата си. Те ме вдъхновяват. Доставят ми интелектуална нирвана, докосват сърцето ми и пазят любовта ми към г-жа Литературата. Един от тези мои кумири е Фьодор Михайлович Достоевски (1821 – 1881). За съжаление нямам честта да познавам лично Фьодор Михайлович, защото ни разделят няколко епохи и различни светове. Но въпреки това често съм си представял как се разхождаме с него по „Английската набережная“ в Санкт Петербург покрай студените води на р. Нева, разговаряйки за Човека и човешкото под камбанния звън на Исакиевския събор и…

Помня първия път, когато се почувствах така. Беше преди доста години, когато за пръв път гледах „Мера според мера“ с великия Руси Чанев. Усетих как нещо в душата ми бушува, кипи и се бунтува. Искаше ми се да грабна манлихерата и да последвам Гоце, Яворов и другите български „херои“, решили да „похарчат“ най-скъпото, което имат – живота си, в името на това, в което вярват. По-късно осъзнах, че това е буйната кръв на дедите ми по майчина линия, която тече във вените ми и ме свързва с тях – българи от Македония, които след Балканските войни (1912-1913 г.) търсят спасение в Отечеството си. По същия начин се почувствах и снощи,…

Тъстът ми, Бог да го благослови, веднъж ми разказа как, когато се качил на връх Ботев, се почувствал с единия крак в Северна, а с другия в Южна България. Почувствах същото, когато препрочетох „Тютюн“ на Димитър Димов наскоро. Усетих, че повторно съм изкачил един от върховете на българската литература, застанал между два свята, паралелно съществуващи през четиридесетте години на миналия век в България – Светът на капитала и Светът на идеологията. Първата ми среща бе с оригинала на романа, когато бях още в десети клас и още тогава се влюбих в него, възхитен от богатите описанията, които те изпращат директно на жълтите павета на Стара София. А ако внимателно се…

Две неща си помислих, когато за пръв път кацнахме с жена ми на летището в Лутън, докато чаках бученето в ушите ми да отшуми. Едното беше: „Хей, тук някъде наблизо е стадион „Кенилуърт Роуд“ – домът на „шапкарите“ от Luton Town Football Club!”. После възкликнах наум: „Та това е родното място на Артър Хейли!“ Обичам този мъж и неговите книги! Преди двадесетина години беше първата ми среща с него в неговия „Хотел“. После се поразходих из „Летище“ на „Колела“. Осведомих се за „Вечерните новини“. Запознах се някак съвсем естествено с „Банкери“-те и „Детективи“-те му. Добих представа какъв е този прословут „Живот по върховете“. Опитах от „Опасно лекарство“ и усетих „Претоварване“.…