Есенното слънце плахо надничаше през прозореца, като нечакан гост, който не желае да се натрапва, но все пак проверява дали домакините са си вкъщи. Лекият ветрец навън нежно разклати осиротелите клони на близкото дърво и няколко пожълтели листа бавно полетяха към земята в красив пирует. Сякаш състезателки по художествена гимнастика, облечени в жълти и оранжеви трика, грациозно изпълниха сложно олимпийско съчетание. Една старичка тойота премина бързо по улицата и предизвика смут в кварталния прайд котки, които се припичаха на тротоара. Усещайки потенциалната опасност, те се пръснаха на всички страни, като шарени билярдни топки. А Боби, песът от двора на къщата до нас, който отдавна се самоотглеждаше след смъртта на собствениците…

Поредният работен ден. Вече пет учебни часа съм в моята служебна Машина на времето, която управлявам повече от 22 г. със свидетелство за правоуправление за категория „Даскал“. Чувствам се малко уморен от това прескачане от епоха в епоха, но няма как. Досега бяхме с осми клас на борда на испанска каравела по маршрутите на Великите географски открития. С девети клас се крихме в окопите на Първата световна война, докато обсъждахме причините, участниците и резултатите от нея. А с десетокласниците направихме всичко възможно, за да спасим Одриското царство от Филип II Македонски, но така и не се получи. Останаха ми само шести клас, но преди това поемам глътка междучасие. Намирам начин…

Продължаваше да вали. Дъждът невъзмутимо не спираше да изпраща безбройните си ситни капчици към грешната земя. Като камикадзета, фанатично и последователно, те се разбиваха една след друга в огромните мръсни локви, които бяха превърнали перона на гарата в някакъв странен асфалтов архипелаг. Поредният средиземноморски циклон, с който природата си отмъщаваше на хората за тяхното високомерие. Тримата мъже бяха намерили място под козирката, което не пропускаше дъжда, и пушеха мълчаливо, докато влакът до тях очакваше своите пътници. Приличаха на някаква съвременна българска версия на Тримата мускетари. – Брей, удави ни тоя дъжд! – наруши мълчанието Атос, който стискаше в една ръка цигарата си, а в другата – малка пътна чанта от…

Вратата на малкото квартално магазинче бавно се отвори. Излъсканото звънче, закачено над нея, иззвъня с медния си глас и сякаш изтръгна от топлата прегръдка на мислите й продавачката. Тя веднага инсталира дежурната усмивка на умореното си лице, по което времето беше оставило своите издайнически следи, които всяка сутрин се опитваше да прикрие с тежък грим. Това понякога я караше да мисли за младостта си, която неусетно се превърна в скъп избледняващ спомен, докато годините се изнизваха като пясък през пръстите й. Всъщност, младостта е като истината – колкото повече се отдалечава от хората, толкова по-силно те започват да вярват в нея, да я търсят и да я ценят. Жената се…

Беше един от онези есенни дни, в които имаш чувството, че лятото все още не си е отишло. Останало е някак на пук на г-жа Природата и нейните закони, които хората отдавна спряха да спазват, създавайки за успокоение на гузната си съвест безброй екологични организации „с идеална цел“. То обаче е тук и се спотайва зад ъгъла на опустялата улица в този лежерен съботен следобед, който като уличен котарак се припича блажено под лъчите на необичайно жаркото слънце. Трябваше да изляза до пазара. Имах пионерско поръчение от Валка: краставици, зеле, чушки и още няколко други неща, които могат да се открият във всеки квартален магазин. Бог да благослови тези малки…

Тя не обичаше неделята. Този ден винаги й носеше усещане за нещо меланхолично, тъжно и недоизказано, като угасващи чувства, които двама души са забравили редовно да подклаждат в камината на своята заедност. Особено трудно й беше в безкрайно дългите неделни следобеди. Тогава се опитваше най-силно да стиска в ръце собствената си самота. Искаше й се да я удуши или поне за миг да я накара да замлъкне. Да спре да чува ехидните й подмятания. Да изкрещи в самодоволното й лице, че така й е добре, че не й трябва никой, за да усеща себе си изпълнена със смисъл и съдържание, но знаеше, че това не е вярно. Тайно мечтаеше за…

Някой бавно отвори тежката метална врата на входа на панелния блок. Вятърът, чакайки отвън като гост, нетърпеливо се шмугна вътре. Разлисти набързо брошурите на трите големи търговски вериги, оставени небрежно до асансьора, и след като не успя да си хареса нищо от тазседмичните промоции от страниците им, притича нагоре по стълбите. Дори не обърна внимание на поредното умолително послание от домоуправителя, написано с умерен брой правописни и пунктуационни грешки и разкривен почерк върху един поизмачкан кариран лист, закрепен с инженерна мисъл и малко тиксо за олющената стена. Чу се как вратичката на една от пощенските кутии се отключва и после се заключва бързо. Явно беше празна или поне нямаше нищо,…