Православен християнин съм, или поне се опитвам да бъда. Трябва да призная обаче, че имам проблем с втората Божия заповед. Имам своите идоли особено що се отнася до литературата, изкуството и музиката. Един от най-важните мои литературни кумири, пред които се прекланям, е Джон Стайнбек (1902 – 1968). Именно той – момчето от Салинас, което така добре познаваше и мишките, и хората – днес навършва 116 г. Всъщност, като се замисля, неговите книги отдавна го превърнаха в безсмъртен.

Спи ми се. На другите също, но всеки се бори по своему със съня. Автогара „Юг“ е притихнала в очакване. Новият ден все още се ражда. Продавачката на билети се прозява с отегчение. Някакъв човек до мен почесва плешивата си глава и отново я забива във вестника. Чувам познат звук. Някой си пуска поредното блудкаво кафе от машината. Една жена гледа лошо и лакомо яде мазна баница. Изведнъж вратата се отваря и първото, което виждаме всички, е един огромен плюшен мечок с червено сърце точно на гърдите. Носи го млад мъж с брада. Добре облечен е и със самочувствие. Сяда до жената с баницата, която го оглежда от глава до…

Това беше любов от пръв поглед. Влюбих се в него още тогава – в онзи топъл съботен октомврийски следобед в края на 80-те. Запознахме се там – на „Любен Шкодров“, който днес всички наричат „стария стадион“. Вуйчо ми бе този, който ме доведе тук – под клоните на могъщите тополи, обградили футболното игрище като последната стража. Още тогава обикнах този отбор. Помня морето от хора на този мой първи мач. Те се вълнуваха, съпреживяваха шумно всичко, което се случваше на терена – всеки тъч, фаул, корнер. Разпалено наставляваха страничния съдия. Ако се случеше някое негово отсъждане да не им хареса, следваха такива пожелания за жена му и дъщеря му, че…

Мислех си, че ако трябва да определя само с една дума каква книга е „Отбой в полунощ“ на Уилям Уортън, бих я нарекъл „откровена“. За мен това е един от най-истинските романи, посветени на Втората световна война (1939 – 1944). В него няма и следа от стереотипите, любими на американската пропаганда: добрият усмихнат янки с пакет Lucky Strike, закачен на каската му, който е изоставил фермата си в Кентъки и е дошъл в Европа, за да я спаси от нацисткия ботуш. Тук няма да откриете и някаква разтърсваща любовна история между красив американски офицер и медицинска сестра от континента. Вместо това авторът ни пренася в заснежените гори на Ардените (югозападна…

Грипната ваканция свърши. Раницата ми е пълна с тестове – междинно равнище, към които, както обикновено, с невидими кламерчета са закачени безброй ученически очаквания, страхове и надежди. Усещам как вътре подскачат най-различни въпроси, изсипали се сякаш от листовете: „Какво знаете за Битката при Кана?“, „Кои са причините за Великите географски открития?“, „Обяснете разликите между тоталитаризма и авторитаризма„. Оставям я на празната седалка до себе си в автобуса. „Човекът е човек, когато е на път„. Мисля си, че ако това е вярно, няма по-големи човеци от мен и другите пътуващи ежедневно братя и сестри. Отварям киндъла и се опитвам да продължа книгата си от там, от където снощи я оставих, но…

Разхождаме се с г-жа Есен под ръка в двора на СУ „Георги Брегов“ гр. Пазарджик. Сутрешното октомврийско слънце палаво си играе с нас. Гали лицата ни с лъчите си, а после бързо ги захвърля в купчините окапали наоколо листа. Жълти, кафяви, оранжеви, зелени – те приличат на забравени на пътя пастели за рисуване. Свежият есенен ветрец леко поклаща почти оголените клони на дърветата, а те сякаш му отговарят в хор: „Какво искаш още?! Нали вече всичко ти дадохме!?“. Един клас шумно оглася това бодро училищно утро в час по физическо. Момчетата настървено играят футбол, а момичетата елегантно хвърлят топката към коша. Може би някъде там се ражда един нов Стоичков.…

С всяка книга на Халед Хосейни си давам сметка колко малко познавам този свят, който той описва така сполучливо. Това е светът, в който на обикновените хора не е съдено да бъдат щастливи. В него е забранено да се смееш, да гледаш телевизия, да пускаш хвърчила, да бъдеш свободен. Там се живее сложно, но особено трудно е, ако си жена или дете. („В Афганистан все още има доста деца, но почти няма детство“ – пише Хосейни в „Ловецът на хвърчила“.) Като умел разказвач, авторът пречупва житейските драми на Мариам и Лайла през призмата на страданието на този смел народ – мъченик. Всъщност, историческата съдба на афганците много ми прилича на…