Ранният петъчен следобед нетърпеливо ме подканяше да се прибирам вкъщи – като непослушно дете в магазин за пердета, което постоянно дърпа майка си за полата. Бях уморен от дългата седмица и вече си представях твърдата, но удобна седалка в автобуса. Копнеех да се гмурна в Големия бариерен риф на шведската литература с продължението на „Бьорнстад“ в ръце. (Всъщност, обожавам Бакман. Ако зависеше от мен, щях да го обявя за новия крал на Швеция, или поне за президент, но това е друга тема.). Докато вървях през сивите улици на Пазарджик, си мислех дали наистина човек се променя. Не вярвам в това! Ние си оставаме такива, каквито сме. Променяме само представата си…

Много рядко препрочитам книги. „До Чикаго и назад“ всъщност е едно от тези изключения. Това беше едно пътуване „до детството ми и назад“, защото се върнах назад във времето, когато четох този чудесен пътепис на Алеко Константинов, но по задължение. Като че ли човек взима от една книга онова, което му позволява възрастта и опита. Едва сега откривам богатството и красотата на българския език от началото на XX в., неговата симпатична наивна изразителност, предизвикваща умиление. Впечатляваща е също наблюдателността на Алеко. Колко удивен е той от американските „полисмени“: „Какви гиганти, какви хубавци тези полисмени!…И, наистина, кат ги видиш отдалеч, изправени на края на тротоара, при кръстопътищата, високи, атлетически сложени, красиви,…

Петък. Ранно свежо утро. Облаците са осеяли бледо синьото небе – сякаш група непослушни ангели са играли на бой с възглавници там горе. Всички бързаме за някъде, но някак не особено старателно. Все пак е краят на седмицата. В слушалките ми звучи Конкурент. (Добре, че Бог и бате Емо са създали тази велика банда!). От двете ми страни се сменят реклами: „Баничарница“, „Компютри“, „Бои и лакове“ и т.н. Като че ли някой бързо прелиства някакъв скучен албум. Денят след малко ще захвърли пижамата си и ще се усмихне. Ще му отвърнеш ли с усмивка? Не знаеш как? Лесно е. Прибери телефона си за момент. Вдигни глава нагоре. Виж първите слънчеви лъчи.…

Бай Гошо беше слаб, нисичък и леко прегърбен човек с прошарена оредяваща къдрава коса. От него лъхаше на сдържаност, доброта и дори лека меланхолия. Очите му бяха малки и в същото време живи и изразителни. Сигурен съм, че ако в Български тълковен речник използваха снимки, щяха да сложат негова срещу думата „смирение“. Особената си деликатност и спокойствие бай Гошо прилагаше напълно в професията си на фризьор. Винаги, когато ме подстригваше, го правеше така нежно, че не усещах ръцете му. Това беше цял ритуал, който започваше с намятането на голям бял чаршаф върху мен. На малко дървено столче поставяше голямо огледало със захабени краища. Обличаше работната си престилка, която винаги беше…

„Не се конкурирайте с „Конкурент“!“ – тази игра на думи ни подхвърли на шега моят тъст в събота, когато изпращаше мен и жена ми в София. Нашата цел – зала „Универсиада“, където Конкурент щяха да забият по повод своя 30-годишен юбилей на сцената. Пътуването ни започна с настроение. Докато го чакахме на гара Пловдив, влакът дълго време закъсняваше със 7 мин., които в края на краищата се оказаха 8. Говорителката съобщи това по високоговорителите с такава гордост, сякаш четеше съчинение на сина си на тема „Обичам мама!“. Шегувахме се, че от БДЖ отново ни предоставят безплатни минути, но няма как – такива са си те – добри самаряни. София не…

Докато четях „Стогодишният старец, който скочи през прозореца и изчезна“, си мислех какво всъщност ще ми даде тази книга, какво да напиша за нея в профила си в Goodreads. Заедно със симпатичния добряк Алан Карлсон и компания обикалях света, срещах се с различни известни исторически личности, изпадах в абсурдни ситуации и без да усетя се измъквах от проблеми, за да се изправя пред поредното приключение някъде във Владивосток, Испания или Бали. Не крия, че първата ми реакция беше „Какви са тези глупости, по дяволите!?“, „По-голяма измишльотина не бях чел!“ и „Шведски народни приказки“. Впоследствие започнах да се забавлявам, но продължавах да се питам какво всъщност иска да ми каже Юнас…

Минаха няколко месеца от тогава. Беше един прекрасен ден в края на лятото. Ваканцията изтичаше като пясък през пръстите ми. Слънцето се усмихваше смело през прозореца, а през отворената врата на балкона нахлуваха птичи песни, гласовете на децата от близката детска градина и шума на колите. Бях се захванал с подреждане на шкафа ми с книги и учебници. Пуснал бях радиото, не помня кое. Може би беше Радио 1 Рок. Тананиках си разните златни рок хитове, които се лееха един след друг. Обичам музиката на 80-те години. Мисля, че най-доброто в рока бе създадено именно в това десетилетие, но това е друга тема. В един момент чух гласа на Емил…