Демокрацията вече беше избухнала . Началото на 90-те години – епохата на „големите надежди“, когато все още вярвахме, че „времето е наше“. Бяхме осъзнали въпиющата нужда да бъдем застраховани и две-три „застрахователни“ фирми активно задоволяваха тази новосъздадена потребност на българина. Къци Вапцаров вече беше събрал „момичетата на късмета“, а Дони току-що беше срещнал Момчил. Бяхме тръгнали с майка ми на пазар. Търсехме домати, които да превърнем в сок, консервиран за зимата в зелени и кафяви стъклени шишета от бира втора употреба, които ни чакаха вкъщи, старателно измити. Изкушаващата миризма на кебапчета бавно се разстилаше из градския пазар. Като вълна отиваше до всичките му краища. Плавно се сливаше с аромата на…

Когато си на 13 години, животът често ти изглежда като една от онези задачи с думи от учебника по математика, в които някой  се интересува за колко време ще се напълни с вода един басейн, ако едната му тръба работи 2 ч., а другата 3. (Какво значение има това, по дяволите?! Нали после децата ще са щастливи, къпейки се в него!). Правилата ти се струват прекалено много – като оставащи минути до края на скучен учебен час. Това е времето, в което майка ти ти прилича на устройство, което постоянно се опитва да те завива, проверява дали си потен и написал ли си домашните си за утре. Така поне се…

Веднага щом се събудих, носът ми ми докладва , че нещо вкусно се случва в кухнята. Това бяха курабийките на майка ми, както и до днес тя нарича своите соленки със сирене, намазани отгоре с яйце. Всички стаи миришеха на тези тестени вкусотии, които старата ни готварска печка “Мечта“ бълваше на партиди през определен брой минути, сякаш в някаква нелегална квартира се печатаха позиви. Беше събота. Облякох се и последвах миризмата, която бързо ме отведе в кухнята. Кандилото с иконата на св. Богородица мъждукаше едва-едва, напомняйки, че е  Задушница. Старият VEF 206 разпръскваше тихо информация от радио „Хоризонт“, а майка ми и баба ми, улисани в подготовката, почти не ме…

Човекът, който я хвърли, скочи бързо в автобус 44. Tя остана там – на спирката. Сама. И догаряше. Беше просто една цигара, която някой беше захвърлил и бе продължил по пътя си. Беше се отървал от нея, като от неудобна мисъл. Минаващите наблизо коли и камиони й се смееха подигравателно и я подминаваха, всяка натоварена с няколко човешки съдби и купчина дневни ангажименти. Като живота, който минава покрай нас, докато се учим да го разбираме и да го обясняваме. Като миговете, които се опитваме да задържим, а те неусетно се превръщат в спомени. Като хората, които идват в живота ни и го напускат по една или друга причина. Едно нахално…

Това беше последният път, когато го видях жив. Помня го от времето, когато все още вярвах в Дядо Мраз, а Пазарджик ми изглеждаше огромен и шарен. По-късно вече ми приличаше на герой от книгите на Тери Пратчет. Нисичък, слаб, леко прегърбен ромски бард (как звучи само!) със стара шапка с козирка и смешни мустаци. Винаги спокоен, но устремен нанякъде, следващ съдбата си на уличен музикант, стиснал в ръка самоделната си китара от тенекия от маслини с дървен гриф и телени жици. По-късно разбрах, че прякорът му е “Малкия Мук“, но всички го знаеха и като „Ванката от Ковачево“. Аз пък си го бях кръстил Пако де Лусия. Беше седнал под…

Бях изпратил Вярата си в Доброто на химическо чистене. Напоследък често ми се случва. Прекалено много мазни петна се събират. Най-упорити са тези от злоба, завист и простотия. Имах цял час до автобуса и реших да се разходя из Пазарджик. Беше от „онези дни“, в които се чувствам като Диоген. Размахвах невидимия си фенер и търсех човеци. А навсякъде около мен беше  Животът. Кафетата – пълни с хора, сякаш след малко щеше да започне представление на Камен Донев. Фонтанът отегчено разпръскваше свежест наоколо, а песните на градските трубадури – врабчетата – допълваха усещането за провинциален уют. Градската градина, както винаги, беше приютила пенсионери и майки с деца в зелената си…