НА ГАРАТА ЗА РАЗБИТИ СЪРЦА

През 1990 годинa четири млади момчета от Пенсилвания, с дълги коси, тесни кожени панталони, грим, бандани и онзи самоуверен поглед, който сякаш нахакано ти заповядва:
„Светът е наш и усилвателите са на максимум!“.
Изглеждат като типични герои на глемметъл епохата, но зад ефектната външност се крият музиканти с много повече блус и рокендрол в кръвта, отколкото някои биха предположили.
Том Кийфър, Джеф Лабар, Ерик Бритингам и Фред Къри започват пътя си от клубната сцена на Филаделфия през 1983 г., за да се превърнат в една от емблемите на американския хардрок през 80-те и началото на 90-те години на миналия век под името Cinderella.
Помня аудио касетата с албума, която стигна до мен година или две след излизането му в САЩ – някъде около 1991 или 1992 г. Беше една красива, прозрачна 90-минутна BASF, която още пазя. Брат ми я донесе от някъде. А колко сме я слушали заедно едва ли може да бъде изчислено.
Първото нещо, което ме впечатли, когато я пуснах, беше гласът на Том Кийфър – пълен с болка, надежда и много любов, сякаш носещ белезите от раните на всички онези нощи, за които не обичаме да говорим на сутринта.
След „Night Songs“ и „Long Cold Winter“ Cinderella правят още една крачка напред. По-малко глемметъл поза, повече блус, южняшки рокендрол, мръсни китари и неподправена емоция. Това е „Heartbreak Station“.
Всички парчета в него избухват. „Shelter Me“ е истинска рокендрол инжекция, „The More Things Change“ те хваща за яката и те завърта преди да те хвърли някъде много надалече, а „Dead Man’s Road“ те повежда със свален гюрук по прашните пътища на американския североизток, за да ти разкаже историите, носени от вятъра в косите ти.
А „Heartbreak Station“, за мен, е от онези вечни, велики и неповторими балади, които не просто слушаш, а преживяваш – отново и отново и отново. В нея откривам особена тъга, красива меланхолия, която не натежава, а те кара да се заслушаш в себе си. Има спомени, които може би никога не са се случвали, любови, които не си преживявал, и раздели, които въпреки това някак познаваш. Гласът на Том, пианото и онова неповторимо усещане за безвремие превръщат песента в малък музикален свят, в който винаги откриваш нещо ново, макар да знаеш всяка нота наизуст.
И когато накрая прозвучи „Winds of Change“, вече знаеш, че си попаднал на нещо специално.
Това не е просто третият студиен албум на Cinderella. Това е една от красивите срещи между хардрока и блуса в началото на 90-те – музика с душа, смисъл и чувства, която издържа изпитанието на времето.
Днес Гарата за разбити сърца все още работи. По перона продължават да се мяркат пътници, убедени, че за всеки от тях от някъде идва влак. Само че животът отдавна ни е научил, че някои влакове никога не пристигат, други подминават много гари, без дори да намалят, а трети просто закъсняват толкова дълго, че накрая губим търпение и вяра в тях и забравяме накъде сме тръгнали.
Но има нещо, което не се променя – хубавият рокендрол никога не излиза от релсите. А някои песни са като гарите, на които винаги си струва да се върнеш. Дори когато влакът отдавна е заминал или просто никога няма да пристигне.


