ПО МАГИСТРАЛАТА НА БЕЗСМЪРТИЕТО

Старият рокер Малкълм Йънг така и не успя да върне билета си за онзи свят. Качи се на своята „Магистрала към Ада“ и пое по пътя си – без излишни сбогувания и сълзливи сантименталности, с онази непокорна гордост и достойнство в очите, които бяха негова запазена марка приживе.
Сигурен съм, че някъде там, край прашния път, на стоп го чака Бон. Вятърът развява дългата му черна коса, докато той се опитва небрежно да я укроти с онази дяволита усмивка и с нетърпението на човек, който никога не се е побирал в рамки.
Виждам ги. Mustang-ът им бавно набира скорост, поглъщайки километрите като миньор след работа в нюкасълски пъб.
С цигара, която едва се крепи на ъгъла на устните му, Мал здраво държи волана с жилестите си пръсти, а Бон е до него на предната седалка. От касетофона гърми чист, необуздан рокендрол. Няма нужда да поглеждат назад – всичко ценно, всичко истинско отново пътува с тях. Имат само себе си и своята музика.
Чувам сякаш ритъм китарата на Мал, дрезгавия смях и онзи заразяващ, хулигански глас на Роналд Белфорд Скот.
Една не отворена все още бутилка Jack Daniel’s чака реда си, докато небрежно се търкаля на задната седалка, а плътният цигарен дим се смесва с миризмата на изгорял бензин, прах и абсолютна свобода.
Момчетата не бързат за никъде, въпреки че тук, където са те, няма ограничения на скоростта, няма последен антракт и последно сбогом. Пътят е безкраен, музиката е оглушителна, а двамата стари приятели отново са заедно.
Обсъждат поредните рифове, спорят за някой акорд, шегуват се с Ангъс, смеят се на старите спомени от луди турнета и сигурно вече кроят планове за следващия вечен албум.
Бон разказва поредната си небивалица с със своята невинност на момченцето, което са хванали да яде от тортата преди рожденикът да е духнал свещичките, а Мал само се усмихва под мустак и поклаща глава.
След малко ще сменят касетата. Ще обърнат на „Страна Б“ ще завъртят копчето докрай и отново ще разтърсят небесата. Някои приятелства просто отказват да остареят, оставайки вечни.
Някъде напред ги чака следващият небесен концерт, а публиката в тъмното, както винаги, ще бъде в екстаз.
Малкълм не беше просто китарист. Той беше сърцето, тежкият двигател и железният пулс на групата. Човекът, който заедно с брат си Ангъс изкова един от най-разпознаваемите и разрушителни звуци в историята на рок музиката.

Без излишни пози, без звездни претенции, без нито един компромис със съвестта. Само чифт изтъркани джинси, протрита фланелка, едно очукано Gretsch оръжие, шепа усилватели и онзи суров, неподправен рокендрол – истински и откровен до болка. Такъв, какъвто трябва да бъде.
Още приживе тези двама пичове, рамо до рамо с останалите от бандата, превърнаха AC/DC в религия. Не просто група, а начин на живот, философия на оцеляването в заобикалящата ни простотия и злоба, и онзи вечен саундтрак на бунта, който не признава възраст, граници и правила.
А днес самите вече са истински мит от най-висока проба.
И докато някъде по небесните магистрали една стара кола продължава да лети с мръсна газ, някой – долу на земята – в този същ миг върти копчето за усилване на звука докрай.
Почивай в мир, Мал!
Завинаги ще останеш в сърцата ни!
Обичаме те!


