ЖЕНАТА, КОЯТО ПОДАРИ НА СВЕТА БЕЗКРАЙНО ДЕТСТВО

Когато бях малък, баба ми Йорданка, Бог да даде мир и покой на добрата ѝ душа, ми четеше почти всеки ден – приказки, гатанки, пословици, поговорки – всичко онова, което една баба би могла да чете на малкото си внуче през 80-те години на миналия век.
Тогава не съм го осъзнавал, но днес си давам сметка, че по този начин тя е била моят пръв и безценен екскурзовод в света на словото. Сега разбирам колко важно за фабричните настройки на моята фантазия, речник, палитрата ми от чувства и светоусещане са били тези стотици прочетени от нея за мен страници.
Именно благодарение на баба ми скоро се престраших и сам да пътешествам с четенето, а една от любимите ми беше и винаги ще бъде „Емил от Льонеберя“ на Астрид Линдгрен. Други, разбира се, я свързват с непокорната Пипи Дългото чорапче и я припознават като създателката на приказния свят на Роня, дъщерята на разбойника, на братята Лъвско сърце или на незабравимите деца от Бюлербю.
Така или иначе шведската писателка, родена във Вимербю (Южна Швеция) става тази, която успя да превърне детството в необятна литературна вселена, а въображението – в най-свободната територия на човешкия дух.
И все пак – Емил – онзи русокос пакостник от Катхулт с нахлупена до очите шапка, който говори на смоландско наречие и с невинното си любопитство, неизчерпаемата си изобретателност и доброто си сърце успява да превърне дори най-обикновения ден в приключение, заклещвайки главата си в супника. Хлапакът, който често се озовава наказан в дърводелската барака на баща си заради белите, които прави, но никога не губи своята непосредственост и детска чистота. Онзи особен детски поглед към света, който ние, порасналите, понякога безвъзвратно губим.
Убеден съм, че има нещо много специално в книгите, които обичаме като деца. Те не остаряват. Просто порастват някъде вътре в нас и остават там – като тихо убежище, към което винаги можем да се завърнем. И много често го правим, за да можем да преодолеем някаква своя криза, коварна неувереност или стръмно като нанадолнище разочарование, от което боли.
Може би именно затова толкова обичам тази книга. Защото зад смешните истории за Емил се крият малки житейски уроци за семейството, приятелството, свободата, състраданието и порастването.
Астрид Линдгрен които строят светове през историите, които разказват. В тях Пипи ни учи да не се страхуваме да бъдем различни, Роня ни отвежда в гората на смелостта, братята Лъвско сърце ни напомнят за силата на обичта, а Емил ни връща към безгрижието на детството. Нейните книги са отворени прозорци към света, през които винаги влиза малко повече светлина.
Живописен фон на всичко това, според мен, е Швеция – онази северна страна, чиято литература притежава особена чувствителност към природата, човека, детството и свободата. От приказния свят на Селма Лагерльоф и нейните пътешествия с Нилс Холгерсон до съвременната скандинавска литература, Швеция е дала на света автори, които умеят да откриват необикновеното в обикновеното.
За мен именно Астрид Линдгрен е един от най-светлите литературни символи на тази национална традиция. Доказателства за това са нейните 30 романа и десетки илюстровани книги, преведени на над 100 езика. Но най-голямото ѝ наследство не се измерва в тиражи и преводи. То живее в детските усмивки, в любопитството на малките читатели и в спомена на възрастните, които пазят някъде на рафта своята първа любима книга.
Може би именно затова, когато днес си спомням за Астрид Линдгрен, неизбежно се връщам и към баба си Йорданка. Двете никога не са се познавали, живели са в различни светове и са говорили на различни езици, но за мен имат нещо общо – и двете умееха да отварят врати към светове, в които всичко е възможно. Едната го правеше чрез своите книги, а другата – чрез гласа си, докато ми четеше вечер. Едната ми подари Емил, Пипи и още толкова незабравими герои, а другата ме научи да ги обичам и да пътешествам с тях.
А днес, десетилетия по-късно, съм благодарен и на двете, осъзнавайки че детството може да остане далеч назад във времето, но хората, които са запалили любовта ни към книгите, никога не си тръгват от нас.