„Битие с питие“, 2010 г. – Атанас Цанков

Знам и вярвам, че има няколко много важни неща в живота, които човек никога не трябва да забравя. Защото ако го направи, някой или нещо неизбежно му ги напомня – и най-често по болезнен начин.

Едно от тези неща е къде си роден, откъде идваш – нещо, което до голяма степен определя кой си.

По тази причина, където и да отида, независимо дали се разхождам по „Victoria Embankment“ край брега на Темза в Лондон, любувам се на катедралата „Св. Стефан“ във Виена или слушам приятния звън на трамваите в Златна Прага, аз никога не забравям, че съм момчето от татарпазарджишкия квартал „Чиксалън“. Това ми дава усещане за сигурност и ме държи здраво стъпил на земята, но и ми показва по-точно посоката, която бих искал да поема, за да стигна там, където желая.

Напомням си това вече близо двадесет години – толкова време живея в моя втори роден град, както наричам Пловдив. Всъщност, забелязал съм (и смея да твърдя), че обичам, уважавам и пазя този прекрасен, многолик град много повече от мнозина т.нар. „кореняк филибелии“, но това е друга тема.

Всичко, за което пиша дотук, открих в една малка книжка – едва сто страници – която е излязла от печат „тихо“ и незабелязано преди петнадесет години: спомените на големия български детски писател от родния ми град Атанас Цанков (1932–2010). Автор на повече от петдесет книги за деца и носител на национална награда за детска стихосбирка (1986 г.), Цанков за съжаление днес изглежда позабравен от широката публика. (Какво глупаво понятие – „широка публика“ – хора, които си купуват книги, за да ги снимат до чаша кафе за сутрешна публикация в социалните мрежи.)

„Битие с питие“ е книга, която, според мен, не би могла да пасне на този кух тренд, защото носи в себе си много повече – спомена на едно пораснало момче за родния му град и неговото детство, което нетърпеливо среща младостта в края на тридесетте и началото на четиридесетте години на миналия век.

Четейки страница след страница, усещах отново тихото очарование на онзи стар, черно-бял Пазарджик от спомените на майка ми и от албума с разкошни градски фотографии на баба ми и дядо ми. Достатъчно е само да затворя за миг очи и да се заслушам в думите и случките, описани от Цанков, за да чуя шума на водата в канала и разхлаждащите се в него хлапаци, потърсили прохлада и спасение от жаркото тракийско слънце.

Тогава мога да помириша дори току-що изпечения гювеч в някоя обществена фурна. Да чуя конския тропот на забързан файтон. Да погледам с любопитство германските войници, разквартирувани в града – дружелюбни и усмихнати, а ако имаме късмет, някой от тях ще ни подаде шоколад, който да разделим братски помежду си. Да се поскитам из Острова със съучениците си, пеейки на висок глас:

„Рим, Берлин и Токио

верни в борбата

скоро ще наложат

нов ред на Земята.“

А песента ни да секне, щом срещнем някой свой учител, който ще се усмихне под мустак, ще ни кимне важно, повдигайки бомбето си в знак на поздрав, а след това бавно ще продължи по пътя си, почуквайки с бастунчето по паважа.

Ще се разходя по Движението и ще се смеся с множеството хора, които всяка вечер изминават по няколко пъти разстоянието от църквата „Св. Богородица“ до Популярна банка и обратно. Място за срещи, раздели, мечти, планове и надежди по онова време. Място, където младите момичета показват най-новата си рокля, ушита току-що от някой от градските шивачи-моделиери, а от другия тротоар група гимназисти плахо им изпращат безмълвни знаци на всеотдайност.

По значение и въздействие нареждам „Битие с питие“ до „Пролетта на един град“ на Константин Кантарев. Същите послания, същото обяснение в любов към родния град, същата носталгия по времето, което като ситен морски пясък се е изнизало през пръстите ти, колкото и силно да си ги стискал.

Докато четях книгата, си мислех, че този град, описан от Атанас Цанков, хората му и случките в него, отдавна не съществува – че е изчезнал, избледнял като черно-белите снимки на баба ми и дядо ми. Струваше ми се, че всичко това е останало само в спомените, осъдено на забрава.

Сега обаче мисля, че не съм бил прав. Защото нещо или някого, които сме загубили, живеят дотогава, докато следващите поколения пазят спомена за тях.

Именно в това, според мен, се състои най-голямото достойнство на книгата на Атанас Цанков – да съхрани паметта и да я предаде „нататък“.