Паметта на един град – тихият герой д-р Константин Кантарев

Винаги, когато мисля за него, ме изпълва чувство на огромно уважение, признателност и обич. За мен той е една от най-значимите личности в историята на Пазарджик. Поставям го редом до Стефан Захариев, Константин Величков, Хаджи Рашко хаджи Илиев, Георги Брегов, Димитър Бояджиев, Теодор Траянов и т.н.
За разлика от тях обаче д-р Кантарев остава някак в сянката на недооценяването и е показателен пример за един от онези странни и необясними бъгове в колективната памет, които се проектират върху колосални фигури като него.
Д-р Кантарев е от онези скромни, както аз ги наричам, „тихи герои“, направили „толкова много с толкова малко“ за своя град и страната си, без да получат подобаващото по обем и мащаб признание, което те така или иначе не са очаквали.
Без да навлизам в детайли и подробности за обществената и професионалната му дейност, които са изключително важни не само за Пазарджик и Пловдив, а и за България, се фокусирам само върху книгите му „Пролетта на един град“ и „Песента на мама“. Тези безценни спомени, които топлят и болят едновременно, са изповед – тиха, лична и истинска, за онези времена, които са си отишли завинаги, безвъзвратно, отнасяйки със себе си черно-белите образи на най-скъпите хора. И въпреки това – или може би именно заради това – те оживяват отново, защото някой или нещо живее дотогава, докато някой друг го помни и носи в сърцето си.
Написани с толкова много обич, нежност и светлина, които надничат от всеки ред, всеки абзац, всяка страница, според мен, те са едно от най-нежните и носталгични обяснения в любов към Пазарджик, писани някога – градът край Марица, в който, колкото и тъжно да звучи, няма дори улица, носеща името на д-р Кантарев.
Същият онзи град, чиято пролет той описа – не просто за да бъде прочетена, а за да бъде почувствана, запомнена и съхранена от онези, които все още имат сетивата за това.