Блог,  За книгите,  Личности,  Новини

Хенрик Сенкевич (1846-1916) – летописецът на човешкия дух

Хенрик Сенкевич, 1885 г. Снимка: https://bg.wikipedia.org/

Израснал съм с „Quo Vadis“ пред погледа. Тази невероятна книга стоеше на почетно място в библиотеката на родителите ми. Помня я. Като дете съм минавал безброй пъти покрай нея, загледан в черните корици и червените букви, забързан към поредния квартален футболен мач или поредната пакост с приятелите от тайфата.
Помня, че когато бях вече „юноша бледен“, се запитах какво всъщност означава заглавието. Заинтересувах се и разбрах превода му от латински език – „Къде отиваш?“.
Така и не посегнах обаче тогава да я отворя. Може би все още не бях готов за нея по онова време. Може би тя просто беше продължила да ме чака, докато „узрея“ за нея.
Книгите понякога са много търпеливи с хората. Дори повече, отколкото трябва, ако питате мен, но слава Богу, че е така.
Почти две десетилетия по-късно, я прочетох. Първото, което си помислих тогава беше, че тя ще остане в мен завинаги – със своите послания, въпроси и отговори.
Това е епична книга. Похвално слово за любовта, която извисява хората, облагородява сърцата и душите им и придава смисъл на съществуването им. Разказ за силата на вярата, за непоколебимостта на духа, за избора между властта и човечността, между страха и достойнството, между жестокостта и милосърдието.
Сказание за вярата и надеждата на два свята – единият от които осъден да надживее другия, за да го остави завинаги в историята. За сблъсъка между една империя, опиянена от собственото си могъщество, и едно ново духовно начало, което не разполага с легиони, дворци и власт, но притежава три всепобеждаващи неща – вярата, надеждата и любовта.
И макар „Quo vadis“ да е най-популярният роман на Хенрик Сенкевич, неговото творчество далеч не се изчерпва с тази велика история. В другите му книги историята също оживява не просто като поредица от събития, битки, договори и владетелски амбиции, а като съдбата на народите, преплетена с личните съдби на обикновени хора, с техните предателства, мечти и страхове.
Достатъчно е да си припомним знаменитата му историческа трилогия – „С огън и меч“, „Потоп“ и „Пан Володиовски“. Три романа, в които Сенкевич възкресява драматични страници от полското минало, разказва за войни, героизъм, родолюбие, чест и
саможертва. Това са книги, написани за да напомнят за силата на националната памет и за необходимостта един народ да вярва в собственото си бъдеще.
В „Кръстоносци“ писателят се връща още по-назад във времето, към средновековна Полша и борбата ѝ с Тевтонския орден. А в „Янко музикантът“ и останалите си разкази показва, че може да бъде не по-малко въздействащ и когато разказва за малкия човек.
През 1905 г. Хенрик Сенкевич получава Нобеловата награда за литература. Отличието е признание за цялостното му творчество и за изключителния му принос като разказвач. И това, според мен, е напълно заслужено за автор като него, който успява да надскочи границите на своето време, за да се превърне в част от световната литературна съкровищница.
Чудех се какъв би бил отговорът на въпроса – заглавие:
„Къде отиваш, Господи?“, отправен от Сенкевич към своя читател в „Quo Vadis“.
Аз избрах за себе си да чувам:
„При онзи, който ме вика!“

Оставете отговор

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *