Една история за границите, които си поставяме сами, вярваме в тях сляпо, доверяваме им се и не смеем да ги прекрачим. За тънката червена линия на нашите предразсъдъци, която ни разделя и настройва едни срещу други, заслепявайки ни в омраза и нетърпимост. В случая със „Слугинята“ на Катрин Стокет това е расовата сегрегация от 60-те години на миналия век в малкото градче Джаксън, щата Мисисипи. Към това бих добавил и фалшивото морално благоприличие на Юга, граничещо с откровеното социално лицемерие, което в даден момент започва да нагарча като загоряла панировка на пържено южняшко пиле. На този фон ярко изпъква смелостта на една млада бяла жена, устремена в мечтата си да…

Мисля, че четенето е вид общуване – между теб и идеите, посланията и ценностите, въплътени от автора между страниците на книгата. Това е тайнство, свещенодействие, чрез което се извисяваш, облагородяваш и пречистваш душата си „от всичко мазно“. Помага ти да изградиш своя невидим щит срещу простотията и завистта, които всеки ден напомнят за себе си, като ято кресливи птици. Получаваш възможност сам да поемеш дългия път към върха на планината на мъдростта. А има и книги, които са просто задължителни, ако наистина държиш на себе си. Това е нещо като събирането на печати в книжката за 100-те национални туристически обекта. Една такава книга е и „Ловецът на хвърчила“ на Халед Хосейни.…

Една смешно-тъжна история за обикновените хора от малкото руско селце Черново, за техните странности, малки радости и надежди с изтичащ срок на годност в условията на радиация. Един трогателен разказ за 82-годишната баба Дуня и равносметката на нейния живот, поднесен с голяма любов и тънко славянско чувство за хумор. Една истинска притча за грешките, които правим в живота си, за нашите малки победи и тихи провали и за тяхната нелогична последователност, която някои наричат „съдба“. Един много силен писателски старт за Алина Бронски, който й отрежда достойно място сред съвременните автори, които ще следя отблизо. Една книга – помагало за това как да приемаш хората такива, каквито са и да…

Беше преди 20-тина години. Влюбих се в него още от самото начало. Беше, така да се каже – „любов от първа страница“. Книгата – „На Западния фронт нищо ново“. Ерих Мария Ремарк (1898 – 1970) – запомних това име завинаги и го скътах дълбоко в сърцето си. Той ми показа своята реалност без маска и фалшив грим. Видях ужасите на войната в окопите, лишенията, болестите, въшките, нечовешките усилия в името на някакви идеали, които избледняват ден след ден, като спомен, лъжите на политиците и онзи свещен стремеж да оцелееш въпреки всичко, да живееш въпреки всичко, да си човек, въпреки всичко… После поех по „Обратния път“ заедно с Адолф Бетке в…

Не мога да я оставя! Просто не мога! Искам да я изчета на един дъх и в същото време не искам никога да свършва! Чувствам се като дете, което е долепило лице към прозореца и гледа снежния Бьорнстад. От време на време изпотявам с дъха си стъклото, но бързо го трия, за да продължа да виждам суровите лица на жителите на малкия шведски град, сгушен край гората, които и без това не говорят много. Да усетя магията на хокея и всичко онова, на което възпитава тази велика игра. Да споделя болката и унижението на едно младо момиче. Да простя грешката на едно момче, което е толкова изплашено и объркано, че…

Влюбих се в литературата му още с първите страници на „Капитан Михалис“. Това беше първата книга на Никос Казандзакис, която прочетох преди повече от 20 години. Останах запленен от суровия героизъм на главния герой, преплетен с личната му драма и с националните въжделения на Крит за свобода. В този роман открих не просто история за борбата на един народ, а и разтърсващ разказ за човешката природа, за границите на дълга и за цената на свободата. След „Алексис Зорбас“ вече можех да усетя лекия морски бриз и копринената ласка на водите край Крит, да си почувствам как вятърът нежно поклаща листата на маслиновите дръвчета и гали обветреното лице на Зорбас, загледан…

Православен християнин съм. Поне се опитвам да бъда такъв, но имам своите идоли, на които се кланям душевно. Те ме вдъхновяват. Доставят ми интелектуална нирвана, докосват сърцето ми и пазят вярата ми в Литературата. Един от тези мои идоли е Фьодор Михайлович Достоевски (1821 – 1881). За съжаление нямам честта да познавам лично Фьодор Михайлович, но много често съм си представял как се разхождаме с него по „Английската набережная“ в Санкт Петербург, загледани в тъмните води на р. Нева, разговаряйки за Човека и човешкото под камбанния звън на Исакиевския събор и нежните бели нощи…. Благодаря Ви, Фьодор Михайлович, за всичко, което Вашите книги ми дадохa!!!

Не знам, може и да съм полудял. Може би съм станал прекалено сантиментален с годините.  А може и да е от зодията – Рибите сме така…Кой знае? Може би! Снощи, след като завърших „Брит – Мари беше тук“, прегърнах книгата просълзен, целунах я и благодарих на Бакман за нея. Това не е история с щастлив край (слава Богу). Това е един откровен поглед към проблемите на съвременните хора в един малък провинциален град в Швеция. Един разказ за края на една любов, началото на много въпроси, английски футбол и една жена на средна възраст, която търси себе си и своето щастие, което изглежда все по-недостижимо и отдалечаващо се,  но тя…

Мислех наскоро за т.нар. „невъзвращенци“ – хора, решили да напуснат България по време на комунистическия режим. Особено за един от тях – Георги Марков (1929 – 1978), който днес щеше да стане на 88 г. Без да искам да съм негов апологет, не отричам, че той е спорна личност в българската история. Приемам също, че е по някакъв начин „ренегат“, защото от галеник на режима се превръща в негов критик. Питам се обаче няма ли човек право да промени мнението си? Питам се също, даваме ли си сметка за проявената от него доблест да признае своята вина, а именно – че е бил част от нещо, което морално го е…