(Докато чакам с нетърпение излизането на книгата на моя съратник и приятел Илиян, я прочетох и нахвърлих няколко реда за нея и за него.) Помня онзи намръщен и дъждовен следобед, в който се чухме с Илиян по телефона и се разбрахме да се видим. – Искам да ти покажа нещо. – бяха думите му, с които завършихме разговора си. Малко по-късно, вече бях на път към мястото на срещата ни – офисът на фондация „Арт Ангел“. Вървях по градските улици, а мислите ми ме върнаха година назад, когато той се готвеше да стартира своя проект „Езолигенция“. Стояхме с него в празното все още помещение и разговаряхме. Илиян беше решен да…

Всяка книга на Fredrik Backman бих сравнил с небрежно почукване по вратата на душата ти. Отваряш, за да провериш кой е, и усещаш как романът вече се разхожда свободно вътре и размества разни неща, които си подреждал с години или ти помага да намериш други, които някак си забравил като чехъл под леглото си. „Тревожни хора“ просто спази традицията. Докато се опомня, препускайки по страниците, вече бях замесен в една странна на пръв поглед заложническа криза някъде в малък тъжен град в околностите на Стокхолм, в който хората са забравили да бъдат щастливи или просто се страхуват да се опитват: възрастна дама, женска гей двойка, един саботьор на огледи на апартаменти, скучно семейство…

Приключих с Азиатската сага. „Вихрушка“ беше последната, издавана на български език, книга на Клавел, която не бях чел. Но едно и сигурно – някой ден ще започна да препрочитам наново тези безценни за мен романи. Едно от най-хубавите неща в книгите е това, че можем да се връщаме към тях. Признавам, че това е романът, който ми отне най-дълго време, но не заради обема си (над 1200 стр. поне моето издание). Причината е в мен, защото в тайнството на отношенията между книгите и хората, литературата никога няма вина, ако изобщо можем да говорим за такава. Много често това, което четем просто се разминава с настроението, в което сме и честотата,…

Прочетох последната страница на „Мъже“ и преди да изтрия файла от киндъла си, гледах няколко секунди заглавието на книгата и името на Георги Марков. Първото, което ми дойде наум, бе въпросът с какво бих заменил тази дума с четири букви („мъже“), ако сега някой ми поднесе кръстословица? Веднага се сетих за друга дума, също четирибуквена, която бих използвал без да се замисля – „хора“. Защото този роман, за мен, е една много човешка книга. Книга за стремежите, мечтите и страховете на хората, за любовта и приятелството помежду им, за смелостта им и трудностите, пред които се изправят, търсейки себе си и своето щастие. Да, вярно е, че в един момент…

Обичам Хейли. Той ми е сред любимите разказвачи. Книгите му, които отдавна съм поставил на почетно място в моята Зала на литературната слава, винаги са ме облагородявали и докосвали. Мисля, че този човек е благословен с таланта да кара читателите си да се вглеждат в себе си и да откриват онези уж „малки неща“, които ги правят човеци. Някакъв странен и нахален предразсъдък ме държеше далече от „Детективи“ години наред. Мислех си глупаво, че това ще е някакъв евтин криминален роман с привкус на нискобюджетен американски филм от онези, които въртяха навремето по „Евроком“ София. Книгата обаче се оказа невероятно дълбока и пълна с послания за любовта и омразата между хората.…

За пръв път посегнах към Клавел и неговите книги в далечната вече 1993 г., по време на лятната ваканция между 10-ти и 11-ти клас. Помня, че неговият „Цар Плъх“ дотолкова ме грабна, че нямах търпение да започнем училище, за да споделя впечатленията си с моята учителка по литература – г-жа Валерия Ангелова, която безкрайно обичам и уважавам и до днес. Тогава нямаше социални мрежи, нито групи, в които се публикуват снимки на скъпоструващи булевардни романчета, редом до кристални чаши с вино или на фона на красиви морски залези. Четенето беше само по себе си нещо като свещена автотерапия и интелектуална самозащита, а не показно фукане и бизнес, в което, за…

Трябва да призная, че винаги съм посягал към Презвитер Козма само тогава, когато ми се е налагало, и само толкова, колкото ми е било необходимо. И в университета, и в училище. Винаги съм го приемал преди всичко като най-надеждния исторически извор за богомилите и богомилството. По тази причина реших да провокирам сам себе и да направя още един прочит на неговата „Беседа“. Този път я прочетох цялата, опитвайки се да уловя някакви черти от характера на автора, които прозират зад думите му. Исках да го видя по човешки. Опитах се да се надигна на пръсти и да оставя настрани чисто теологичната страна на нещата, ако изобщо е възможно и приемливо…

Това е може би един от случаите, в които съм категотричен, че филмът, създаден по книгата, е по-добър от самата нея. Именно заради Стив Маккуин и Дъстин Хофман посегнах към това четиво…и съжалих. Езикът е семпъл, да не кажа просташки. Повествованието е, признавам, динамично, но на моменти прилича на нескопосано залепена лента от детско рисувано филмче, прожектирано на диапрожекционен апарат „Пионер 1”. Погледната отвисоко, „Пеперудата“ ми прилича доста на ретро възхвала на усилията на един престъпник (в случая Анри Шариер) да избегне възмездието на закона. Категорично съм против всякакви препратки към „Граф Монте Кристо“, на каквито се натъкнах! Оставете Дюма там, където му е мястото – много високо, на лавицата…

Тихата августовска нощ скоро щеше да се прероди в относително прохладна ранна утрин. Събудих се, защото усетих как Майката природа нежно ме вика. Очите ми бързо свикнаха с тъмнината, която безпокоеше единствено слабият отблясък на близката улична лампа. Останах да лежа така още няколко секунди. Жена ми отдавна се беше отпуснала в обятията на съня и странстваше във владенията на Морфей. Точно срещу себе си виждах червената сигнална лампа на изпарителя против комари – сам и горд като стар морски фар. Чуваше се само старателният работохолик бойлерът. Някакво улично куче излая изведнъж нещо много важно и после бързо избяга. Проверих колко е часът – стар навик на пътуващите братя и…