Продължавайки моята лична кампания „Препрочитам Джон Стайнбек“, оседлах отново и „Червеното пони“, което бях яздил преди много години. От дистанцията на времето вече не съм съвсем съгласен, че повестта е само за деца и юноши, както е представена книгата от литературната критика в САЩ и по света. Да, фокусът е поставен върху малкия Джоди и неговата огромна мечта да има свое конче, за което да се грижи, но посланията в текста са универсални. Една книга за ежедневието на обикновените хора от покрайнините на Салинас и за кръговрата на живота, който винаги продължава под различни форми. Пет звезди от мен в Goodreads

След като прочетох на един дъх романа на Дидиелоран, още не мога да реша за себе дали това красиво послание за любов е странно по мил начин, или мило по странен начин. Книгата определено попада в моя списък „Задължителни“ без да се натрапва с помпозни претенции, гръмки фрази и философски прозрения. В този смисъл тя прилича много на своя главен герой, Гилен Виньол, който всеки ден чете на висок глас откъси от различни книги на пътниците в един от крайградските влакове за Париж. Но в същото време е толкова деликатен и дори леко срамежлив, че понякога му се иска да е невидим. Историята е колкото нетрадиционна, толкова и обикновена –…

Убедил съм се с годините, че няма „силни“ и „слаби“ книги. От една книга човек взима толкова, колкото успее да побере в душевната си раница. Толкова, колкото съумее да разкодира от посланията в нея. Защото книгата, освен всичко друго, е и съвкупност от послания. И ако в момента, в който четеш даден роман, сетивата ти са „настроени“ на същите честоти, като тези на автора, значи със сигурност ще успееш да вземеш колкото може повече за себе си. Да откриеш повече свои дестинации на тази своеобразна карта от мисли и чувства, каквато е всяка книга. В този смисъл „Интервю“ на Цилия Лачева, за мен, е роман за любовта. Оставям настрани идеологическата…

Православен християнин съм. Поне се опитвам да бъда такъв, но имам проблем с 4-та Божия заповед, защото притежавам своите литературни идоли, на които се кланям в душата си. Те ме вдъхновяват. Доставят ми интелектуална нирвана, докосват сърцето ми и пазят любовта ми към г-жа Литературата. Един от тези мои кумири е Фьодор Михайлович Достоевски (1821 – 1881), а днес се навършват 200 години от неговото рождение. За съжаление нямам честта да познавам лично Фьодор Михайлович, защото ни разделят няколко епохи и различни светове. Но въпреки това често съм си представял как се разхождаме с него по „Английската набережная“ в Санкт Петербург покрай студените води на р. Нева, разговаряйки за Човека…

Обичам този мъж и неговите книги. По-точно казано – обожавам John Steinbeck, Author Изчетох го преди доста години, но наскоро усетих, че отново ме тегли към себе си и се подчиних на инстинкта си без да се съпротивлявам. Беше нещо като неосъзнат импулс, като закъснял културен рефлекс, някаква странна литературна потребност с удължено освобождаване. Започнах терапията на тази потребност с „Пътешествия с Чарли“. Исках да се докосна отново до късния Стайнбек, а и когато прочетох тази малка книжка, бях твърде млад, за да взема от нея толкова, колкото днес ми е нужно от дистанцията на времето. Още с първите страници започнах да търся човекът Стайнбек, защото както древните отдавна са…

Четох „Завръщане в Брайдсхед“ преди години, след като вече бях гледал сериала-шедьовър от 1981 г. с Джеръми Айрънс, Антъни Андрюс, Джон Гилгууд, Лорънс Оливие. И до днес не мога да реша кое ми харесва повече – книгата или филмът. Не че едно такова сравнение е уместно, дори изглежда глупаво, но нищо човешко не ми е чуждо. На пръв поглед това е книга, посланията в която изгледат далечни за нашите географски ширини и душевност. И няма как да е иначе, когато става дума за проблемите на английската аристокрация в края на Едуардианската епоха и душевните терзания на дендитата от Оксфорд. За пуританските нрави на Острова книгата и без това е била…

Има такива книги, които така те грабват, че в един момент ти самия започваш да се плашиш, че много скоро текста между двете корици ще свърши, а книгата тъжно ще застане на пост в библиотеката. Тогава започваш да „пестиш“ всяка страница, забавяш умишлено темпото, за да се насладиш по-дълго на магията написаното. Поне при мен е така. За пореден път се убедих в това с помощта на „Свети Никола от Залива на подковата“ и Екатерина Костова. Това е една човешка история, която аз почувствах близка и истинска, без пудра и грим, без фалшиви сантименталности и хепиенд, една семейна история от живота и за живота. Изобщо, едно от основните достойнства на…