Тъстът ми, Бог да го благослови, веднъж ми разказа как, когато се качил на връх Ботев, се почувствал с единия крак в Северна, а с другия в Южна България. Почувствах същото, когато препрочетох „Тютюн“ на Димитър Димов наскоро. Усетих, че повторно съм изкачил един от върховете на българската литература, застанал между два свята, паралелно съществуващи през четиридесетте години на миналия век в България – Светът на капитала и Светът на идеологията. Първата ми среща бе с оригинала на романа, когато бях още в десети клас и още тогава се влюбих в него, възхитен от богатите описанията, които те изпращат директно на жълтите павета на Стара София. А ако внимателно се…

Две неща си помислих, когато за пръв път кацнахме с жена ми на летището в Лутън, докато чаках бученето в ушите ми да отшуми. Едното беше: „Хей, тук някъде наблизо е стадион „Кенилуърт Роуд“ – домът на „шапкарите“ от Luton Town Football Club!”. После възкликнах наум: „Та това е родното място на Артър Хейли!“ Обичам този мъж и неговите книги! Преди двадесетина години беше първата ми среща с него в неговия „Хотел“. После се поразходих из „Летище“ на „Колела“. Осведомих се за „Вечерните новини“. Запознах се някак съвсем естествено с „Банкери“-те и „Детективи“-те му. Добих представа какъв е този прословут „Живот по върховете“. Опитах от „Опасно лекарство“ и усетих „Претоварване“.…

Беше преди около 35 г. Аз бях десетгодишен, когато в един един студен зимен ден брат ми, Бог да го благослови, донесе отнякъде малък еднокасетъчен касетофон SHARP и няколко пиратски касети, записани нелегално кой знае в коя кухня или хол на някой панелен блок. Помня една от тези касети – беше марка TDK и имаше грозен надпис със син химикал на обложката – AC/DC. От страна „А“ пишеше „Bon“, а от страна „Б“ – „Brian“. Не знам защо, но пуснахме първо страна „Б“ и тогава чух едно странно дрезгаво крещене, което ми хареса веднага. Въпреки това си помислих, че човекът, който пее като че ли току-що си е затиснал кутрето…

На Деня на християнското семейство – 21.11.2022 г. (понеделник), от 18.00 ч. ще бъде първото представяне на шестата книга на Илия Михайлов – сборникът с разкази „Приближаване“ на издателство „Планини“! Домакин на събитието е Художествена галерия „Станислав Доспевски“ – гр. Пазарджик (в сградата Регионален исторически музей – гр. Пазарджик) Предговорът към нея е на Георги Тошев. Редактор е българският писател Георги Връбчев. Художник на корицата – младата българска художничка Катрин Малинова На представянето книгата ще се продава. Ще има и специална кутия за дарения в полза на пазарджишката учителка Диана Кулинова – самотна майка на две деца, която в момента се бори с тежко онкологично заболяване.

Израснал съм с тази книга, която стоеше на почетно място в библиотеката на родителите ми. Помня я. Като дете съм минавал безброй пъти покрай нея, загледан в черните корици и червените букви, забързан към поредния квартален футболен мач или пакост с приятелите от тайфата. Помня, че когато бях вече „юноша бледен“, се запитах какво всъщност означава заглавието. Позаинтересувах се и разбрах превода му от латински език. Така и не посегнах обаче тогава да я отворя. Може би все още не съм бил готов за нея по онова време. Може би тя просто беше продължила да ме чака, докато „узрея“ за нея. Книгите понякога са много търпеливи с хората, дори повече…

Окончателният вариант на корицата на моята шеста книжка. Художник: Катрин Малинова , Katrin’s art Техническа обработка: жена ми Скоро – в книжарниците в страната и през интернет благодарение на Издателство „Планини“ Нека бъде светлина!

Още в часовете по литература в училище, учителката ми г-жа Валерия Ангелова, която безкрайно обичам и уважавам, ме научи на страшно много неща. Едно от тях бе, че когато чета дадена книга е по-важно не да се опитвам да разбера отговора на култовия въпрос „Какво е искал да каже авторът?“, а да си дам сметка какво аз съм взел от текста, какво съм сложил в душевната си раница и ще отнеса със себе си, когато прочета последната страница. Оттогава странствам в Света на книгите с този алгоритъм под мишница. Направих същото и с „Майстора и Маргарита“. Би било безсмислено, според мен, да представям внушения и послания от името на Михаил…

Когато бях дете (аз още съм си), майка ми ми купуваше сладолед. Още помня продавачът – мургав чичко с побеляла коса и тънки мустаци, облечен в бяло работно сако. Усмихнат до ушите добряк, подпрян на своята количка, когото всички малчугани обичахме, защото винаги ни слагаше малко повече от леденото лакомство. Сякаш му доставяше наслада да вижда радостта, примесена с тиха благодарност, в детските ни очи. Щом получех мечтаната вафлена фунийка сметанов сладолед започвах истинска борба със себе си. Опитвах се, колкото мога, да ям бавно, за да се насладя на всяка хапка или близване за по-дълго време. После изведнъж някак забравях това хедонистично правило и сладоледът ми изчезваше за миг.…

Дочетох романа тази сутрин във влака. Опитвах се да се съсредоточа върху финала, докато зад мен една жена с голяма пазарска чанта разказваше младостта си на своя спътник. Дадох си сметка, че всъщност книгата, която държа в ръцете си, е точно това – разказ за живота на стотици хиляди хора, които са били лишени от възможността да го изживеят. Било им е отнето най-ценното нещо, което са получили даром свише. И Георги Бърдаров разказва за тях, почитайки паметта им. Настръхнах от тази необикновена проява на човеколюбие. Наближихме някаква гара и жената, която до този момент разказваше младостта си, стана, взе пазарската си чанта и слезе, след като влакът спря. Замислих…