ПЪТЯТ КЪМ ХРАМА
Късната неделна утрин щедро обсипваше малкия град със слънчева светлина – като грижовна майка, която старателно къпе детето си. Тихото провинциално безвремие беше навсякъде по улиците на Асеновград. Пред поредния магазин за булчински рокли намръщена продавачка замислено пушеше, пресмятайки вероятно колко много време има още до 14,30 ч. и края на работния й ден, както пишеше на табелата на вратата. На отсрещния тротоар две мили възрастни дами с шарени забрадки продаваха зелки, красиво подредени на пирамида, и ситен арпаджик в мрежи. Някак между другото те обсъждаха на висок глас и цената на лекарствата за високо кръвно, както и възможността за евентуални коледни добавки към пенсиите.
Да, такива са повечето дни в малките градове, но като че ли именно в това се крие тяхното очарование. Възможността да се потопиш в малкото море от познати лица, улици и миризми. Може би някъде там все още безцелно се шляе и Отговорът на въпроса “Какво ни прави такива, каквито сме?”. Където и да отидем – в Амстердам, Лондон или Сидни – ние го носим със себе си, за добро или лошо.
След минути се озовахме пред един двор, който любезно беше приютил осем господа, разпределени на две маси в два отбора. Като че ли бяхме попаднали на пенсионерска спартакиада по белот. Мъжете бяха погълнати от играта на карти до толкова, че ако край тях минеше гола жена, те едва ли биха й обърнали внимание.
Градът скоро остана зад нас. Поехме към своята цел – манастирът “Св. Петка Мулдавска”. Бяхме го виждали с жена ми преди години, но искахме да се върнем там отново. Ние, хората, обичаме да се връщаме и често го правим. Желанието да минеш отново по познатия булевард, да вдишаш познатия мирис на коледната елха в хола, който те връща в детството, да усетиш отново допира на устните на любимия човек след дълъг работен ден.
Една приветлива леличка с лилава коса от близките вили ни помогна да поемем по правилния път, докато миеше голям зелен бидон на външната чешма. Долавяше се аромат на току що откъснати дюли, оставени в някоя стая да узреят, и прясно нацепени дърва за зимата.
Много скоро се появиха и нашите спътници – склоновете на Западните Родопи. Не съм планинар, но съм сигурен, че няма по-гостоприемна планина от Родопите.
Гората наоколо беше истинска експлозия от багри: жълто, червено, зелено, оранжево. Сякаш група модерни художници току що бяха приключили игра на пейнтбол помежду си.
Острите камъни с най-различни форми се забиваха в старите ми туристически обувки. Имах чувството, че всеки един от тях символизира безкрайните ми грехове, които сега напомнят за себе си по пътя към храма и търсят възмездие. Наистина ли се раждаме грешни? Децата грешни ли са? Кога успяваме да натрупаме толкова много грехове? Нали животът е твърде кратък? Тези и други екзистенциални въпроси ми се въртяха в главата и имах чувството, че ако сега пред мен се появеше Аврелий Августин, Тома Аквински или някой от другите свети отци, щях веднага да му ги задам най-безсрамно.
Вместо тях обаче срещу нас с жена ми се зададе плешив енергичен старец със син анцуг и зелена старовремска туристическа раница.
– Добър ден! – поздрави ни той
– Добър ден! – отговорихме ние почти в един глас.
Ако поздравя някой непознат в града, може би ще получа псувня, а може и да ме набият.
Странно нещо е планината. Тя ни сближава. Показва ни колко сме нищожни и в същото време ни подканя никога да не забравяме, че преди всичко сме човеци и трябва да останем такива или поне да не спираме да се опитваме.
Пътеката, по която вървяхме, изведнъж стана стръмна и тясна. Започнах бавно да осъзнавам как се е чувствал онзи пич Сизиф и проклетия му камък. Не спирахме да се изкачваме, а манастирът все още го нямаше. Имах чувството, че нечия всесилна невидима ръка го мести от време на време и го държи на разстояние от нас. Тогава си спомних, че по тези места често е обикалял Левски. Представих си го как върви към манастира в някоя тъмна есенна вечер. Чух студения вятър, който замята ямурлука му и шума от нападалите борови клонки под цървулите му. Видях го да проверява револвера в пояса си, запасан до едно писмо с тайно и страшно послание до българите. Долових огромната смелост и решителност в сините му добри очи. Как ми се иска да вярвам, че всеки от нас носи в себе си малка частица от Апостола!
Един паднал клон ме накара да скоча в движение от моята Машина на времето, за да запазя равновесие. А само няколко метра по-късно манастирът изведнъж се показа срамежливо.
Почивката ни продължи близо час. Обядвахме. Нахранихме дружелюбните манастирски котки. А преди да тръгнем, разгледахме църквата. Тогава го видях – малък каменен кръст с надпис “Прийдох! Видех! Отидох си! Успокой, Господи, душата на грешния твой раб Евтимий!”. Цялата неизбежна мъдрост на живота, събрана в четири изречения. Спрях за миг да го погледам. После с жена ми поехме по пътя обратно, но аз вече не бързах за никъде.