МИШО

Банкя бавно остава зад гърба ми. Спирам за миг пред голямата чешма с часовниковата кула и отпивам блажено от почти топлата минерална вода. После вдишвам като за последно свежия планински въздух и хвърлям поглед назад. Също като София, това малко късче от нея, си остава една истинска витрина на контрастите. До толкова, че след пет дни тук, вече се чудя кое е по-нормално. Дали това са красивите модерни и нови къщи, оградени с високи зидове, кпп-та и скъпи лимузини пред тях. Или старците, които чакат на опашка за пенсиите си пред малкия банков офис, сгушен между Дома на услугите и поредната закусвалня, предлагаща сръбска скара.
Неуверено крача към спирката на автобусите. Трябва да стигна до метростанция “Сливница”, а оттам до Централна гара. Купувам си билет и воден от проверения от времето закон, че “с питане до Цариград се стига”, се устремявам към една възрастна жена с черна забрадка, избеляло розово яке и изтъркана найлонова чанта в ръка. Тя чака на спирката, потънала в блатото на собствените си мисли.
– Извинете! – казвам – Трябва да стигна до метрото. От правилната страна ли чакам?
Жената ме поглежда враждебно и бързо отговаря:
– А, не знам. Нищо не знам. Не ме питай!
След това въздиша тежко и отново се потапя в мислите си като дълбоковолаз.
За кой ли път си давам сметка колко различни сме ние – живеещите в т.нар. “провинция” и тези туземци тук – т.нар. “столичани”. Вече съм сигурен, че много от “тях” се страхуват да се усмихват и да бъдат щастливи, а което е по-тъжно – има и такива, които вече дори са забравили как става това. Всъщност, не! Не съм прав. Ние просто живеем на различни скорости.
Качвам се в автобус №47, дупча билета си се облягам на стъклото. Няколко ученици обсаждат най-хубавите седалки, изваждат телефоните си и забиват носовете си в тях. Двама старци, като по чудо, успяват да седнат и започват да си говорят за внуците, младостта и общи познати, доста от които, както се оказва в хода на разговора, вече отдавна са покойници.
С неспокоен поглед търся някой, когото да попитам къде точно трябва да сляза. На следващата спирка старият раздрънкан автобус отваря врати. Качва се младо момче с брада и мустаци. Облечено е в черен суитшърт, скъсани дънки и небрежно преметната през рамо раница. Застава до мен, пишейки нещо в телефона си.
– Извинявай, мило момче! – прекъсвам го най-настоятелно аз.
То сваля белите слушалки от ушите си и уморено ми се усмихва:
– Да, кажи.
Едва тогава забелязвам колко много благородство и човещина излъчват кафявите му очи. Кой знае защо, но изведнъж съм готов да се закълна, че съм го виждал в някой от филмите за мускетари, но не съм сигурен в коя версия – съветската, американската или някоя европейска.
– Трябва да сляза на метростанция “Сливница”. – споделям отново болката си
– Нямаш грижи. Последна спирка е. И аз слизам там. Ще ти покажа.
Думите му ме успокояват за момент, а той отново слага слушалките си и продължава да пише в телефона. Сещам се обаче, че това е само половината условие от тази сложна за мен задача с думи. Преглъщам вродената си деликатност и отново прекъсвам момчето с леко потупване по ръката.
– Извинявай! Трябва да се кача на метрото там. Ще ми покажеш ли от къде?
Изричайки тези думи, се чувствам като първият човек, видял на живо трамвай, но няма как – “когато си в Рим, прави като римляните”.
– Спокойно! – отговаря ми момчето. – И аз съм за метрото. Ще отидем заедно.
Няколко минути по-късно слизаме. Следвам момчето неотлъчно, като партийна повеля. Двамата заедно сега сме част от почти религиозното Общество на бързащите – може би най-голямата секта в столицата.
Поспирам само за миг, за да извадя пари за билет. От портфейла ми изпада стария и аз се навеждам да го взема. Забелязвам погледът на момчето, пълен с неудобство и състрадание.
– С този няма да стане. – казва ми то с тон, целящ не да ме обиди, а само да ме информира. После някак между другото ми казва:
– Ако нямаш, аз мога…
– Боже Господи, не! – прекъсвам го почти крещейки от ужас, че са ме помисли за човек, който събира използвани билети от улицата, надявайки се да пътува по някакъв начин с тях. – Просто си изпунах стария билет и го прибирам.
– За какво ти е? – пита ме момчето, докато слизаме надолу към метрото.
– В командировка съм. Трябва да пазя билетите. После ще ми ги изплатят.
– Ясно. – казва бодро. – Какво работиш?
– Даскал съм. – заявявам аз своята социална принадлежност. – А ти ученик ли си или студент?
Въпросът ми явно прозвучава наивно, защото момчето се усмихва снизходително за миг, а после ми отговаря:
– Работя в един мол. Завърших преди година.
– Не искаш ли да учиш? – продължавам аз да го тормозя с въпросите си.
– Искам, разбира се. Мечтата ми е да уча компютърна анимация.
– О! – възкликвам. – Това е страхотно!
Момчето ме поглежда с топлите си очи и продължава:
– Сега нямам възможност. Трябва да работя. Брат ми е инвалид, а заплата на майка ми не стига за нищо.
Един въпрос и една дума (“баща”) някак остават неизказани помежду ни, но усещам, че доближавам невидима граница. Успявам само да промълвя:
– Как се казваш?
– Михаил. – отговаря ми момчето, докато ме изчаква да пъхна билета си за метрото, което кой знае защо ми отнема малко повече време.
Вече сме на спирката. Бъркам в джоба си, вадя един лев и му го подавам:
– Мишо, виж какво, искам да се почерпиш едно кафе за мое здраве.
– Но защо? – пита Мишо с изненада в гласа си.
– Абе просто ей така – за мое здраве, а и защото беше човек с мен и ми помогна.
Мишо поглежда встрани с неудобство и взема левчето:
– Нямаше нужда! Благодаря!
– Какво е станало с вас тук? – мисля аз на глас пред него. – Всички са толкова намръщени, озлобени и отчуждени. Тъжно е.
– Ами не знам. – отговаря ми той. – Живеем така, откакто се помня.
Стискаме ръцете си за сбогом и той тръгва по пътя си.
– Мишо! – викам след него, а той се обръща. – Моля те, не се отказвай от ученето!
Мишо се усмихва, навежда глава и ми отговаря през рамо:
– Няма! – после бързо се смесва с множеството, което се качва на метрото, докато някаква жена със запушен нос съобщава по радиоуредбата следващата спирка.