ПОНЯКОГА

В слушалките ми един след друг звучат златните хитове на Конкурент, докато вървя под слънчевата усмивка на този невроятен пролетен ден. Понеделник може да бъде страхотен, стига да поискаш. Мисля, че вече знам как става. Пазарджик ми се струва обнадежден и вдъхновен, пълен с цвят и добронамереност, като детска книжка с картинки. Започвам дори да си припявам заедно с гласа на бате Емо:
“Родени за рок! Родени за рок! Родени само за рок!…”. Толкова ми е готино, че ми идва да подпиша индулгенции за опрощаване на греховете на половината свят. А моите? Ех, моите.
Не усещам дори как някакво подобие на куче изскача от къщите наблизо и започва да ме лае. Прилича на кръстоска между кюфте и болонка. Виждам го в последния момент преди да го настъпя и му се усмихвам миролюбиво.
Две жени се суетят около една детска количка и си показват нещо по телефоните.
Отминавам ги с тананикане, а те явно казват нещо по мой адрес и избухват в смях, но точно в този момент въобще не ми пука. Музиката на най-великата българска рок банда ме кара да се чувствам недосегаем за кой ли път.
Изправям се на спирката и поглеждам часовника си. Двете палави сестри, които все се гонят върху циферблата му, ми показват, че има още около десетина минути до автобуса.
“Хей ти, загадъчна жена!…” – продължавам да си пея почти на глас.
Изведнъж усещам как някой ме дърпа леко за раницата. Поглеждам надолу и виждам И. Познавам го от зимата, когато една вечер беше тръгнал по полувер да си купува слънчоглед. И. живее в дом и е в… Абе, няма значение в кой клас е. Важното е, че е пораснал прекалено рано.
Свалям слушалките си и усещам как двете ми уши са се изпотили като хванати в лъжа глупаци. Свежият пролетен вятър минава покрай тях, докосва ги нежно и сякаш на шега, после бързо се изнизва по някаква много важна работа.
Без да губим време веднага завързваме разговор с И. Присядам до него на пейката и усещам мускулната треска, която ми остана за спомен от събота, когато заедно с жена ми, Анито, Хари и Тарев, обикаляхме Централен Балкан.
– Ти беше даскал, нали?
– Да, правилно си запомнил.
– Видях те и дойдох да ти се обадя.
– Благодаря! – казвам.
После И. набързо ми разказва какво са им давали днес за обяд. Кой знае защо добавя, че иска, като порасне, да стане полицай и да помага на хората. Малко му се подиграват в училище, защото е циганин, но той не обръща внимание. Убеден е, че един ден всичко се връща.
– Не знам с какво съм по-различен – ми казва с тъжна усмивка. – И аз ям хляб като тях.
– Можеш да постигнеш всичко. Стига само да го искаш много силно. – отговарям аз с доста неувереност в гласа си.
Понечвам да му купя един шоколад от будката, но той категорично ми отказва. А болезненото чувство на чест и достойнство, които крещят топлите му очи, ме спират.
– Щастлив ли си? – успявам да подхвърля своя последен въпрос в краката на този съвременен Гаврош.
Той поглежда някъде встрани от мен и казва:
– Понякога.
Автобусът идва. И. се отстранява, за да се кача. Поглеждам го за “довиждане”, а той ми казва “Айде, чао!”. После бързо хуква нанякъде заедно с красивия късен следобед.