СПОМЕНИ

Някаква лепкава тревожност се търкаляше безцелно като празно бирено кенче по пазарджишките улици, които с нетърпение очакваха своите първи минувачи. Сивото небе вече беше поставило майската сутрин под задушния си похлупак. А няколко големи колкото предизборни обещания облаци сякаш си намигаха заговорнически помежду си, готвейки се за поредния дъжд малко по-късно през деня. Не знам дали март е “женският месец”, както твърди народа, но май винаги ми е приличал на разглезена госпожица с променливо настроение. Докато се смее с лъчите на слънцето и радва хората, изведнъж започва, кой знае защо, да плаче с големи дъждовни сълзи, а после бързо ги трие с ръкава си и прихва да се смее необяснимо.
Една представителна извадка от Хора на ранобудните улични птици заедно със своя диригент старателно огласяше всичко наоколо с бодро чуруликане. Мирисът на липа и нападали по асфалта черници само допълваше идилията на градската пролет.
Нисичък плешив старец с бяла тениска с надпис “Европа ни чува” беше повел на пътешествие бастуна си и една избеляла карирана пазарска чанта. Какво нещо е старостта! Това е времето, в което кучето спира да бъде най-добрият приятел на човека, за да отстъпи мястото си на тривиални неща като: лекарствата, бастуна, самотата и спомените. Всички остаряваме. Просто го правим на различни скорости. Някои го правят бързо и тъжно, осъзнали неизбежността на това упражнение. Други остаряват красиво и бавно. Упорито се съпротивляват, като защитниците на Сталинград, срещу законите на Майката природа. Успяват по някакъв начин да запазят непокътнати младежките пъпки на душата си въпреки годините.
Звучи странно, но старостта може да бъде и шанс. Шанс за това да те има по-дълго тук и сега. Да си нужен някому. Да прочетеш повече книги. Да изпиеш повече кафета. Да обичаш по-дълго и да правиш добро, ако разбира се имаш сили и вярваш в това. Друг е въпросът на колко от нас е писано да получат този шанс и дали биха го оценили.
Вече чувствам, че и аз остарявам и не ме е страх. Не искам да го правя бързо, нито бавно. Искам да го направя “заедно” със семейството си и с хората, които съм пуснал в душата си.
Пресякох нерегламентирано платното и продължих по пътя край наредените една до друга къщи. А пешеходната пътека наблизо ме накара да се чувствам виновен за своето малко пътнотранспортно прегрешение. Една ръждясала желязна врата с надпис “ОБРАЗЦОВ ДОМ” бавно се отвори и оттам се показа човек на почтена възраст с побеляла коса. Той явно ме чакаше с нетърпението на пенсионер преди промоция в магазин за дрехи втора употреба.
– Добро утро! – каза човекът.
– Добро утро! – отговорих, усмихвайки се
– Знам, че всяка сутрин минаваш оттук. Видях те през оградата и затова излязох. Искам да те питам нещо.
– Разбира се! – казах.
– Аз съм Тодор! – представи се човекът. – Ти как се казваш?
– Илия. Приятно ми е!
– Илийчо, да не си случайно на Нанци син?
– Не помня много добре баща си. – казах. – Бил съм само на шест години, когато е починал. Но знам, че това е прякорът му.
После чичо Тодор набързо ми разказа общите си преживелици с баща ми из Чиксалън. Младежките събирания, слушането на “Бийтълс” и Елвис Пресли, танцуването на рок и туист, тесните панталони дългите бакенбарди, вечерните разходки по главната улица (т.нар. “движение”).
– Помня последният път, когато видях баща ти жив. – каза чичо Тодор. – Бяхме за риба. Едно студено време – стръвта ни замръзна. Ама к’во да правиш, ние рибарите сме така. Търсеше майстор за някакъв ремонт у вас.
Мълчах, слушах и усещах как този човек попълва празнини в съзнанието и в сърцето ми, които Нейно величество Съдбата беше решила да остави там много отдавна.
Чичо Тодор изведнъж млъкна. Извади една цигара. Мушна я под носа си и я помириса ритуално по цялата й дължина. Запали я и блажено всмука дима, поклащайки глава.
– Благодаря за спомените! – казах аз, поглеждайки към часовника си.
Той замислено се усмихна и отвърна:
– Спомените са за това, Илийчо, за да ги пазим и да ги споделяме.
Забелязах как живите му очи изведнъж се наляха със сълзи, като че ли беше видял отстрани как младостта му се превръща в минало. Изгаси недопушената си цигара с пръсти и я прибра в кутията. Потупа ме снизходително по рамото и се прибра, а старата ръждясала врата с надпис “ОБРАЗЦОВ ДОМ” бавно хлопна зад гърба му.