РАЗДЯЛА

– Който няма багаж за багажника, да се качва! – обяви с тържествен тон шофьорът на автобуса Пловдив – София. Сякаш съобщаваше името и титлата на аристократ, който току-що се присъединява към поредния виенски бал. След това дискретно скри една прозявка в ръката си и се огледа виновно.

Опитвах се да потъна в кратката тишината и привидното спокойствие на автогара Юг, докато чаках автобуса за Пазарджик, но сектора до мен изведнъж се напълни с хора. Няколко млади мъже, две жени, които пушеха замислено и една възрастна госпожа с шапка, с която отдалеч приличаше на Чарли Чаплин. До тях бяха момче и момиче, на челата на които сякаш пишеше “студенти”. Те се държаха за ръце с такава решителност и любов, че имах чувството, че могат да останат в тази поза през следващите 15. – 20. години. Колко е хубаво, когато обичаш! Да, май наистина “светът е за двама”. Стига само да успееш да срещнеш правилния човек.

Мислех си как това малко общество е обединено от свещеното желание точно днес да пристигне в столицата. Да се превърне в поредното безформено топче в тази огромна супа от съдби, мечти и разочарования под стържещия метален звук от преминаващия наблизо трамвай.

Точно до мен бяха застанали и жена с боядисана коса, попрескочила летвата на средната възраст, и младо момче с раница, на която висеше стикер на Wizz Air.

– Мамо, ще се качвам. Време е. – каза момчето с уморен глас.

Очите на жената се наляха със сълзи. Усетих как тя като че ли се опитва да спре времето по някакъв свой собствен, майчински, начин. Да отложи, доколкото е възможно, моментът на раздялата. Стисна в ръка платнената чанта със знамето на Швейцария и отрони:

– Ех, майче… Мразя я тая чужбина!

Сигурен съм, че ако тя много силно пожелаеше, в този момент щеше да се превърне в земетресение или ураган, който да сравни със земята „тая чужбина“.

Момчето не каза нищо. Само погледна към небето, което се готвеше да пусне на свобода поредното нетърпеливо ноемврийско утро.

Майката явно събра сили, избърса очите и с по-твърд глас продължи:

– Да се пазиш! Обличай си синия пуловер! И като пристигнеш, веднага да ми се обадиш!

Шофьорът вече нервничеше, играейки си с дългите бели билети за багаж. Някаква предстартова треска може би преди пътя.

Майката прегърна силно сина си и го прекръсти с ръка. После момчето бързо се качи в автобуса. Тя успя само да извика след него:

– Сложих ти сандвичите най-отгоре. Да не ги забравиш!