ДОКУМЕНТИ

Пред гише № 4 вече имаше малка опашка от трима души. Най-отпред млада дама с кафяво  палто с качулка нервно почукваше с личната си карта по дървения плот. Погледът ѝ критично се разхождаше из помещението, в което служителките се бяха постарали да внесат, доколкото бе възможно, малко уют и някои дребни удобства. До големия шкаф с папки, в пълна бойна готовност, чакаше ниска масичка с три измити и похлупени порцеланови чашки за кафе. До тях имаше картонена кутия с чай “Алпинист”, термокана и кафеварка кубинка на почтена възраст, която, ако можеше да говори, със сигурност щеше да разкаже безброй интересни истории, клюки и готварски рецепти. Няколкото пликчета захар бяха поставени до нея с такава изтънчена старателност, сякаш бяха ноти върху роял. В другия ъгъл, обгрижен с обич, в синя саксия си почиваше голям фикус. Младата жена, която беше първа на опашката, огледа с насмешка канцеларския интериор и стенния календар с котенца, след което се съсредоточи върху маникюра си, поклащайки многозначително глава. Зад нея, на безопасно епидемично разстояние, търпеливо чакаше реда си млад мъж с очила, които от време на време се изпотяваха от черната му маска с филтър. Беше разкопчал зимното си яке и съсредоточено търсеше нещо в телефона си. Лицето му излъчваше добродушна меланхолия и умерена незаинтересованост от случващото се наоколо. Ако в този момент някой беше паднал от небето до него, той вероятно щеше да го погледне с безразличие, след което щеше да продължи се занимава с телефона си. Някои хора имат уникалната способност да се самоизключват от всичко и всички, които съзнателно или не се опитват да счупят аквариума на собствената им самодостатъчност. Последна на опашката беше жена на средна възраст с къса боядисана коса и шарена плетена лента на челото. Беше поставила маската под носа си с такава демонстративна небрежност, че сякаш крещеше на всеослушание: “Не ми пука за мерките ви! Вирусът е една голяма лъжа! Искам си предишния живот обратно!”. Най-вероятно, ако й се удадеше възможност,  би унищожила ритуално някоя и друга партида с ваксини на “Пфайзер”. Или в краен случай поне няколко pcr теста. След две-три минути тя наистина пусна на воля в стаята дрезгавия си тютюнджийски глас: –  Айде бе, к’во става? Отиде ми целият следобед! Докога шъ ви чакам? Най-после една от служителките се появи с купчина книжа в ръце. Изгледа величествено и с премерено пренебрежение тримата простосмъртни участници в опашката и седна на мястото си зад гишето като принцеса на своя трон. “Досаждате ми всички, но хайде, от мен да мине. Ще свършим работата” – каза с поглед Нейно величество. След  това отегчено започна да дава указания на младата жена с кафявото палто за попълването на някакъв формуляр. Мъжът след нея вдигна очи от телефона си само за да се информира кога ще дойде неговият ред, и отново заби нос в дисплея. Жената с късата коса зад гърба му изсумтя нещо под носа си и се завъртя нервно на пета. После изведнъж го попита: – Ти за к’во чакаш? Мъжът за кой ли път свали очилата си и ги избърса, след което тихо каза: – Удостоверение за настоящ адрес. А Вие? – Ще ме пуснеш ли да мина преди теб, че много бързам? – отговори с въпрос жената и след кратка пауза допълни – Аз ще вадя удостоверение за наследници. Ще се съдим с брат ми. Неловко мълчание изпълни препоръчителните метър и половина социална дистанция между двамата. Но тя отново го разсече с острия нож на гласа си: – Бързам, че после трябва да тичам до НОИ. Ей, от мен да го знаеш, ако някой ден тръгнеш да се съдиш с брат или сестра… – прекъсна жената, за да глътне малко вода от пластмасовото шише, което беше извадила от чантата си. Но мъжът с очилата не ѝ  позволи да довърши: – Сестра ми почина преди две години – каза той и тъжно се усмихна. След това мина назад и ѝ отстъпи мястото си с думите: – Заповядайте! Минете. Младата жена с кафявото палто пред тях вече приключваше с попълването на формулярите.  Остави почти празния химикал, привързан с връв за плота, и се отправи към изхода, докато разтриваше ръцете си с дезинфектант. Служителката зад гишето прибра купчината с книжа на бюрото си, подреди ги по някакъв свой метод и каза високо: – Следващият!