САМОТА

Вратата на малкото квартално магазинче бавно се отвори. Излъсканото звънче, закачено над нея, иззвъня с медния си глас и сякаш изтръгна от топлата прегръдка на мислите й продавачката. Тя веднага инсталира дежурната усмивка на умореното си лице, по което времето беше оставило своите издайнически следи, които всяка сутрин се опитваше да прикрие с тежък грим. Това понякога я караше да мисли за младостта си, която неусетно се превърна в скъп избледняващ спомен, докато годините се изнизваха като пясък през пръстите й. Всъщност, младостта е като истината – колкото повече се отдалечава от хората, толкова по-силно те започват да вярват в нея, да я търсят и да я ценят.

Жената се изправи и приглади с пухкавите си ръце карираната рекламната престилка, на която мързеливо се бяха настанили група кренвирши на популярна българска марка. Пристегна колана й на кръста си и погледна към тезгяха, където търпеливо чакаше реда си картонена чаша с недоизпито все още кафе.

“Студено кафе против бръчки” – помисли си тя и забеляза върху чашката аления отпечатък от червилото на собствените й устни. Погледът й се спря на входа:

– О, дядо Кириле, ти ли си? – каза продавачката с нотки на успокоение и отегченост в гласа си.

Беше слабичкият старец от къщите от другата страна на булеварда. Високият и представителен някога мъж днес ходеше малко бавно и леко приведен. Въпреки това някак беше успял да запази чаровното си излъчване и достойнството в походката си. Той винаги беше облечен с един и същ кафяв старомоден костюм, поизтъркан по краищата и на лактите. Под него се подаваше бяла риза, която от много пранета вече беше започнала да пожълтява. А една къса черна вратовръзка допълваше тоалета му, заедно със старите му тъмносини кожени обувки с връзки. Оредялата му, бяла като сняг, коса винаги беше грижливо пригладена назад. А гребенчето,  което вършеше това свещенодействие, сега се подаваше любезно от джоба на сакото му. Под топлите му кафеви очи, пълни със старческа мъглявина, се мъдреше правилен нос, а под него тънки, също побелели, мустаци, на които явно много държеше. Винаги усмихнат, чист и приветлив, той вдъхваше уважение, симпатия и доверие – като пенсиониран полковник от армията на Нейно величество. Истински герой от някоя от сериите на “Убийства в Мидсъмър” или “Случаите на Поаро”.

Говореха, че навремето, като млад, бил джаз музикант в някакво заведение в София. Дори се оженил за певицата, с която имали бурна любов, но не след дълго тя го напуснала и избягала в Западен Берлин. Той едва успял да преживее това. Приключил завинаги с музиката и с живота си в столицата. После се върнал в малката стара къща, която беше точно до спирката.

Може би това беше един от многото квартални митове и легенди, които си разказваха хората, а може би беше самата истина. Никой така и не се решаваше да го попита за младостта му. Нетърпеливото нахално любопитство на всички някак се удряше в стената на неговото достолепие и финес и търсеше място, на което да се скрие, засрамено от самото себе си.

– Здравей, Хубава Елена! – отговори дядо Кирил, докато разглеждаше киселите млека. – Вече съм сигурен, че ще бъде един страхотен ден.

– Така ли? – възкликна тя. – Защо?

Старецът се усмихна, приглади суетно мустаците си и презареди нова доза чар в гласа си:

– Защото те видях. Това е достатъчно.

Тя избухна в свенлив смях, който хората винаги използват като спасителен пояс, когато някой изневиделица ги бутне в Морето на неудобството. Изчерви се и все пак успя да отговори:

– Ех ама, че си и ти! Шегаджия.

Дядо Кирил примижа доволно с очи, като олимпийски шампион по стрелба с лък, който е улучил право в целта, и насочи вниманието си към деловата част на своето посещение:

– Спагети, едно пакетче кайма и консерва домати.

Продавачката изпълни поръчката и тържествено обяви цената, която старецът трябваше да плати:

– Всичко: 5,20 лв.

Той извади портфейла си и й подаде парите с такова изтънчено движение, че тя сякаш усети, че получава бакшиш от него. Дядо Кирил подхвърли някак между другото още един комплимент по адрес на цвета на очите й. Постави всичко в пазарската мрежичка, която извади от джоба си, и понечи да си тръгне.

– Ама ти голям готвач си станал? – каза тя зад гърба му, докато го изпращаше с поглед. – Миналата седмица пиле с ориз. Сега спагети с кайма и доматен сос. Аз с теб не мога да се меря! Готвиш по-често от мен, а вероятно и по-вкусно.

Старецът се спря и се обърна. Подпря се на празната вече хладилна витрина за сладолед. Усмихна се и отговори с въпрос:

– Искаш ли да ти кажа защо го правя?

Хубавата Елена кимна заинтересовано без да каже нищо, а той продължи:

– Заради аромата е.

– Как така? – поиска обяснение тя.

– Като замирише на манджа в една къща, Ленче, и самотата бяга от нея – като дявол от тамян. – каза старецът и допълни – Самотата си гоня. Разбираш ли?

Продавачката искаше да каже нещо, но така и не реши какво точно. Затова замълча и погледна виновно към рафта с шоколадовите бонбони.

Дядо Кирил й пожела “хубав ден” и бавно излезе,а тя остана загледана след него, докато слушаше как малкото звънче над вратата постепенно спря да звъни.